Преди трийсет и четири години Радослав Димов беше син на ковач от Враца. Висок, кокалест, с ръце, които от шестнайсетгодишен можеха да държат чук по цял ден без почивка. Баща му ковеше сърпове и мотики за околните села, а Радослав помагаше, докато не дойде време да поеме занаята.
То не дойде.
Вместо това дойде кметската заповед. Балканът около града беше обявен за ловно стопанство, кожата от вълк се плащаше с премия, а месото от дива свиня отиваше за курортистите по хотелите. Който отказваше да участва в гонките, губеше правото да ползва общинските пасища. Така го казаха на събранието: не искаш да гониш звяра — няма къде да пуснеш козите.
Радослав отказа.
Три вечери по-късно го намериха на пътя за Челопек. Бяха го били с колове, докато краката му не спряха да го държат. После го метнаха в багажника на един стар „Лада Нива“ и го стовариха на трийсетина километра навътре в планината, отвъд последното село, където няма дори черен път. През декември. Без връхна дреха.
Радослав лежа в снега и гледаше как дъхът му се вдига на малки облачета. Реши, че това е краят. После нещо топло докосна дясната му ръка. После още веднъж. Той обърна глава.
Две малки: вълче и рисче.
Майките им бяха вдигнати още предишната седмица — едната за ловната резиденция на областния управител, другата за частен зоопарк до Пловдив. Малките бяха останали в леговището, докато гладът не ги беше изкарал. Сега стояха на две крачки от човека и дишаха учестено.
Радослав се изправи. Счупено ребро, пукната китка, но краката го държаха. В храсталака намери брадва — дърводелска, с дълга дръжка, забравена от някой от гончиите. Стисна я с дясната ръка. Малките тръгнаха подире му.
Оттогава не беше слизал при хората.
Хижата му беше на северния склон под Билото. Каменна основа, покрив от плочи, печка на дърва, която той сам беше сглобил от стара газова бутилка. Водата идваше от чешмата на двеста метра, хляб не ядеше от години. Ловеше с капани, които сам плетеше, сушеше гъби, през есента събираше шипки и дренки. Вълкът и рисът станаха вожаци на своите глутници. Понякога идваха. Сядаха на поляната пред хижата и го гледаха как цепи дърва. Не се доближаваха. Това беше достатъчно.
Хората от града го бяха забравили. За тях Радослав Димов беше изчезнал — някой казваше, че е заминал за Гърция, друг — че са го заровили в гората. Никой не знаеше истината. А Радослав не се интересуваше.
Докато не дойде оня януари.
Снегът беше затрупал прохода. Радослав беше слязъл до реката за вода, когато видя следите: четири чифта кучешки лапи, които водеха нагоре по склона. Ловната дружинка. С джипове, с радиостанции, с кучета, нахапани със специална храна. Бяха намерили леговището на рисовата дъщеря.
Той вървеше по следите им близо километър. Намери я в каменна ниша: рисът беше прострелян два пъти, вече студен. До него — три малки, мъртви. Четвъртото беше живо, притиснато под трупа на майка си, и трепереше.
Радослав коленичи и взе малкото.
На връщане видя в снега фасове от „Парламент“ и изстинала локва кафе. Ловците бяха тръгнали към града. Сигурно вече се хвалеха в кръчмата.
Радослав не каза нищо. Погреба риса под камъните. Върза малкото в пазвата си. После влезе в хижата и извади брадвата от сандъка под леглото. Дървото беше изсъхнало и напукано. Острието — ръждясало. Той я занесе при огъня, извади пила и камък за точене и се захвана.
Точи я до вечерта. После до полунощ. После още час.
Вълкът дойде пръв. Спря на ръба на поляната, където снегът свършваше и започваше мракът, и зачака. След малко дойде и рисът. Седнаха един до друг.
Радослав не спря да точи.
— Няма да дойдете — каза той, без да ги гледа. Думите излязоха груби, като камък, който се откъртва. — Вие сте вожаци. Имате малки. Това е моя пътека.
Вълкът изскимтя. Рисът извърна глава.
Радослав стана. Наметна старото си яке с качулката, взе брадвата и тръгна надолу по склона, към града.
Не беше стъпвал на асфалт от трийсет и четири години.
Край града го видяха от наблюдателницата на горското. Обадиха се в общината, оттам — в полицията. На изхода на Враца го чакаха. Два патрула, поне десет униформени, пушка в ръцете. Падаше здрач. Снегът изскърцваше под ботушите.
Един от полицаите вдигна фенер.
— Стой! Хвърли брадвата! На земята!
Радослав продължи да върви.
— Стой или ще стреляме!
Той спря. Вдигна глава. Снежинки се лепяха по брадата му — бяла, дълга до гърдите. Полицаите се спогледаха.
— Кой си ти, бе? — извика единият. — Какво искаш?
Радослав ги гледаше така, както гледаш хора, които познаваш отдавна, но не си виждал никога.
— Кметът — каза той. — Ловната дружинка. Доведете ги.
— Какви ги приказваш…
— Доведете ги.
Гласът му беше тих, но в него имаше нещо, което накара полицая да свали фенера.
Кметът дойде след четирийсет минути. С него — началникът на дружинката, едър мъж с червено лице и яке с емблема. Пъхна ръце в джобовете си и огледа Радослав от горе до долу.
— Ти пък кой си бе, отшелнико? От планината ли слизаш да ни плашиш?
Радослав не отговори веднага. След това посочи с брадвата към гората.
— Бяхте горе вчера. Убихте риса. С малките.
Началникът сви рамене.
— Ловджийското е ловджийско. Имаш проблем — търси си адвокат.
— Искам да спрете — каза Радослав. — Всички вие. Премиите, гонките, кучетата. Спирате.
Кметът се засмя.
— Ти да не си пил?
— Спирате — повтори Радослав.
— Ако не спрем?
Радослав премести брадвата в лявата си ръка. С дясната разкопча якето си. Под него носеше стара платнена торба, привързана през гърдите. Вътре се размърда рисчето. То подаде глава и изписка.
— Това е последното — каза Радослав. — Ако утре някой стъпи горе, слизам пак. И тогава няма да съм сам.
Началникът направи крачка напред, но кметът го спря с ръка. Беше видял нещо зад гърба на Радослав.
Откъм гората, по склона над града, се точеха сенки. Вълци. Рисове. Десетки. Може би повече. Вървяха бавно, с ниско сведени глави, и спираха точно на границата на дърветата, където фенерите на патрулките не достигаха.
Последният сняг на здрача беше осветен само от един прожектор. Той хвана силуетите им за миг — очи, зелени и жълти, които блещукаха между дърветата. После прожекторът угасна.
Знаеше ли Радослав, че са го последвали, въпреки думите му? Не се обърна да провери. Но кметът видя.
— Свалете оръжията — каза той. После по-силно: — Свалете ги!
Полицаите свалиха пушките. Един от тях свали и фенера.
Кметът избърса чело с опакото на ръката, макар да беше минус осем.
— Слушай — подхвана той. — Можем да се разберем.
— Няма какво да се разбираме — отвърна Радослав. — Утре затваряте ловната резиденция. Премиите спират. Кучетата — или ги прибирате, или ги пускам в Балкана и вие да ги търсите.
— Това е общинско решение…
— Твоето е общинско. Подпиши.
Радослав бръкна в джоба на якето си и извади сгънат лист. Разпечатан на ръка, с мастилена писалка, но четлив. Заповед за прекратяване на организираните ловни гонки, подписана от кмета. Беше я написал още преди да слезе, на масата в хижата.
Кметът я взе. Чете дълго.
— Това няма да мине през общинския съвет.
— Ти си кметът. Подпиши. После ще го минеш.
— А ако откажа?
Радослав вдигна брадвата и я заби в снега пред краката на кмета. Дръжката изскърца.
— Тогава ще подпиша аз.
Кметът се подписа. Върна листа. Пръстите му трепереха, когато подаваше химикалката.
— Всички вие сте свидетели — каза Радослав към полицаите. — Утре този лист е в прокуратурата, в областната управа и в една адвокатска кантора в София. Копие остава и в гората. Там има по-добра поща от вашата.
Той прибра листа в торбата при рисчето. Издърпа брадвата от снега. Обърна гръб на града и тръгна нагоре по склона.
Вълците го изчакаха, докато наближи дърветата. После се пръснаха в мрака.
Две години по-късно областната комисия отмени премиите за вълци. Ловната резиденция беше продадена на частник и превърната в планински хотел, който фалира след един сезон. Началникът на дружинката подписа доброволно напускане. А Радослав Димов продължи да живее в хижата си под Билото.
Миналото лято група туристи от София го срещнали на пътеката. Казали, че е бил бос, с брадва на рамото, и че до него вървяло малко рисче с бяло петно на челото. Попитали го как се казва. Той ги погледнал, бутнал напред, без да спира.
— Попитайте гората — отвърнал.
