Работя като касиерка в пощенския клон на улица „Раковски" в Карлово вече седемнайсет години и мога да позная човек по това как държи плика с пенсията. Едни го стискат, сякаш ще им го грабнат. Други го пъхат в чантата, без да броят — на тях им е все едно. А имаше една, баба Йорданка, която винаги броеше два пъти. Бавно, с устни, които мърдаха без звук.
Тя идваше всеки четвърти вторник от месеца, точно в девет без петнайсет, преди опашката. Дребна жена, седемдесет и три годишна, с онзи вълнен жилетка на квадратчета, която носеше и лятото, и зимата — само отдолу сменяше блузата. Живееше сама в къщата на баща си, някъде към Христо Ботев, откакто синът ѝ, Данчо, се пренесе в София с жена си и децата.
Онзи вторник в началото на март дойде по-рано от обичайното. Валеше ситен дъжд, от онзи, дето мокри, без да усетиш. Тя влезе, изтърси чадъра до вратата и седна на пейката да чака отварянето, макар да знаеше, че отваряме в девет.
— Бабо Йорданке, влизайте направо — казах ѝ, защото я познавах и опашка още нямаше.
Тя се приближи до гишето, но вместо да ми подаде картата за пенсия, извади от чантата си едно тефтерче. Синьо, с изтъркани корици, от онези, дето някога се продаваха по петдесет стотинки в книжарницата на площада.
— Марийке — каза ми, — искам да ти дам нещо да го пазиш. Ако с мен нещо се случи.
Ръцете ѝ трепереха, докато отваряше страницата.
— Не говорете така, бабо Йорданке.
— Аз съм добре, детето ми, само че снощи Данчо се обади. Каза, че продавали къщата.
Спря да говори и загледа през прозореца дъжда. Аз чаках, защото знаех, че ще довърши.
— Тя не е негова да я продава. Бащина е. На баща му я остави, преди да умре, за да имам къде да живея.
Отвори тефтерчето на последната изписана страница и ми го подаде през гишето. Осем реда, написани с молив, някои думи задраскани и написани отново.
„Аз, Йорданка Стоименова Петрова, ЕГН… заявявам, че къщата на улица Христо Ботев номер 14 остава на разположение за моето доживотно ползване, независимо от собствеността. Синът ми Данаил няма право да ме изгонва или да продава имота, докато съм жива. Свидетел: Мария Ангелова Тодорова, служителка в пощата."
Под текста имаше дата отпреди три седмици и подпис — неин, разкривен, но четлив.
— Бабо Йорданке, това не е нотариален акт. Не важи като документ.
— Знам, детето ми. Но е нещо. Дай Бог да не потрябва.
Взех тефтерчето, защото не знаех как да ѝ откажа, а и защото видях, че ръцете ѝ вече не трепереха, откакто го подаде. Прибрах го в чекмеджето под гишето, при квитанциите за препоръчани пратки, и ѝ дадох парите от пенсията — триста и десет лева.
— Ако дойде синът ми да пита за мен, не му казвай нищо — добави тя, преди да излезе. — Той е добро момче, само че жена му го подучва.
Не я видях следващия месец. Нито по-следващия.
На третия месец дойде друга жена да пита за нея, съседка — Пенка, продавачка в бакалията на ъгъла. Каза, че Йорданка паднала в банята и лежала три дни, докато я намерят, защото Данчо не се обаждал, а тя нямала кой да я провери. Откарали я в болницата в Карлово, оттам — в старчески дом край Клисура, защото синът решил, че сама вече не може.
— А къщата? — попитах аз, без да се замисля какво право имам да питам.
— Продадоха я — каза Пенка. — Миналата седмица. На едни от Пловдив, дето правят от старите къщи хотелчета.
Не спах онази нощ. Мислех за тефтерчето в чекмеджето и за думите ѝ — „ако дойде синът ми, не му казвай нищо". Не знаех дали трябва да го занеса на нея, на него, или на никого.
На следващата събота взех автобуса до Клисура. Не работех, беше почивният ми ден, но не можех да го оставя така. Домът се оказа стара сграда с олющена мазилка, миришеше на карфиол и на дезинфектант. Намерих я в стая с още три легла, до прозорец, от който се виждаше паркинг.
Не ме позна веднага. Отслабнала беше, ръцете ѝ — само кости под тънката кожа. Когато извадих тефтерчето, се спря по средата на изречение, което мънкаше на себе си.
— Марийке — каза само, — още го пазиш.
— Бабо Йорданке, синът ви продаде къщата.
Тя кимна, сякаш вече го знаеше, макар никой да не ѝ бе казал направо.
— На мен ми каза, че е за моето добро. Че тук ще ме гледат по-добре.
— Това тефтерче не може да върне къщата. Но може да покаже, че той е знаел какво прави, докато вие сте жива и не сте съгласна.
Тя не отговори веднага. Гледаше паркинга през прозореца, където точно в този момент паркираше кола — тъмносиня, стара „Опел Астра", с regt номер от София.
— Това е неговата кола — каза тя тихо.
Влезе Данчо, мъж към четирисетте, с яке над риза, стиснал в ръка найлонов плик с портокали. Спря на прага, като ме видя.
— Вие сте от пощата — каза, сякаш се сещаше.
— Мария Тодорова. Майка ви ми даде нещо да го пазя.
Извадих тефтерчето и му го подадох, без да произнасям нищо повече. Той го отвори, прочете страницата, после ме погледна, после погледна майка си.
— Мамо, това не важи никъде. Не е акт, не е заверено.
— Не е за съда, Данаиле — каза тя, и гласът ѝ вече не трепереше. — Не съм го писала за съда. Писала съм го, за да остане някъде черно на бяло какво съм искала. За да не можеш да кажеш после, че не си знаел.
Той остави портокалите на тумбичката до леглото и седна на стола, без да я гледа.
— Продадох я, защото трябваха пари за операцията на Ясен. Внукът ти. Не съм го направил на злото.
— Можеше да ми кажеш. Можеше да ме питаш.
— Щеше да откажеш.
— Да. Щях.
В стаята влезе лекарка, млада жена с бяла престилка, потърси папка от масата до вратата.
— Госпожо Петрова, довечера имате преглед в пет — каза и излезе отново, без да усети какво е прекъснала.
Данчо стана, отиде до прозореца, застана с гръб към нас.
— Не мога да върна парите. Продадени са, похарчени са.
— Не искам парите — каза Йорданка. — Искам едно нещо. Утре ще отидеш до нотариус и ще прехвърлиш дела си от гроба до баща ти на мое име. Там, до него, искам да легна. Не в общ гроб, не където решиш ти после.
Той се обърна.
— Мамо, ти си жива.
— Затова искам да го уредя, докато съм жива. За да не се чуди после жена ти къде да ме сложи.
На следващата седмица дойде пак Пенка в пощата да плаща сметка за ток и ми каза, че Данчо наистина отишъл до нотариус в Карлово — сама го видяла да излиза от кантората на площада, с папка под мишница. Прехвърлил дела от гробното място изцяло на майка си. Осемте реда в едно евтино тефтерче не върнаха къщата на улица Христо Ботев. Но накараха един мъж да седне пред майка си и да чуе на глас какво е направил — и да остави нещо, дето вече не може да го отмени, в замяна.
Йорданка остана в дома край Клисура. Идва два пъти годишно в Карлово, водена от Пенка, да си купи прежда от пазара и да мине покрай пощата. Не влиза винаги. Но когато влезе, сяда на пейката до вратата, преди опашка, и ме гледа, докато си вземам почивката — сякаш само да провери, че тефтерчето още е там, в чекмеджето под гишето, при квитанциите за препоръчани пратки.
