Дядо Здравко Колев беше на шейсет и осем и от три седмици живееше сам в апартамента на улица "Драган Цанков" в Пловдив. Жена му Веса почина през август, след четиринайсет години с техния пудел Марко, който си отиде две седмици по-рано, сякаш беше чакал да я изпрати.
Синът му звънеше всяка вечер в осем и половина, точно след новините по bTV.
— Тате, вземи си куче. Не е добре да седиш сам в тия стаи.
— Взимам си — отвърна Здравко. — Само че не какво да е.
На "Кучешки рай" — приюта до гробищния парк в Куклен, го посрещна една служителка на име Ирина, с телефон в ръка и извинение на устата, преди изобщо да е казала "здравейте".
— Има един… но да ви предупредя веднага. Казва се Барон. Шарпей, единайсет години, целият в бръчки, почти сляп с едното око. Три пъти го връщаха. Последното семейство писа в картона му "твърде тъжен за вкъщи".
— Покажете ми го — каза Здравко.
Барон лежеше в дъното на клетката, върху сгъната хавлия с избелели анимационни герои, и не стана да го погледне. Само повдигна увисналите си клепачи, колкото да провери кой е новият човек, и пак ги отпусна.
— Той е — каза Здравко. — Няма нужда от втори оглед.
Ирина изгледа документа в ръцете си, после стареца, после кучето.
— Господин Колев, той е бил връщан три пъти за по-малко от година. Ако и вие го върнете…
— Аз не връщам неща — каза Здравко. — Особено не живи.
Разписа осем страници, плати таксата от четирийсет лева за ваксини и чип, и качи Барон на задната седалка на своя стар "Опел Астра". Кучето не легна веднага. Седеше и гледаше през прозореца целия път — тепсиите на "Тримонциум", после блоковете край "Кючук Париж" — сякаш броеше завоите, за да знае откъде да се върне, ако го изхвърлят пак.
Първата нощ Здравко го настани на едно старо одеяло до леглото, там, където някога спеше Марко. Барон легна, но не заспа. На всеки двайсетина минути ставаше, изчаткваше с нокти по паркета до вратата на спалнята, поглеждаше стареца — само силует под завивката в тъмното — и се връщаше обратно на одеялото. После пак ставаше. Три пъти. Четири. Здравко не спеше и той — лежеше и броеше стъпките му, докато не му писна да се преструва на заспал.
Стана в три без петнайсет, отиде до кухнята, напълни чаша с чешмяна вода — не защото беше жаден, а защото ръцете му искаха да правят нещо. На хладилника още висеше снимка на Веса с Марко, направена на "Бунарджика" преди пет години. Барон го последва до кухнята и седна до краката му, без да проси нищо, само да е близо.
— Знам какво чакаш — каза Здравко. — Чакаш някой да те заведе обратно в колата.
Върна се в спалнята. Барон застана до вратата и не влезе, все едно чакаше разрешение, каквото никой досега не му беше дал наистина. Здравко потупа края на леглото, там, където обикновено спеше Веса.
— Ела. Тук е твое място вече.
Кучето остана неподвижно достатъчно дълго, че старецът реши да повтори жеста. Тогава Барон тръгна — бавно, с усилие в задните крака — покатери се на леглото, завъртя се два пъти на едно и също място, докато намери позата, и се отпусна до бедрото на Здравко с продължително пъшкане, което не приличаше на умора, а на нещо друго — на човек, който най-накрая е свалил тежък сак от гърба си.
До сутринта не помръдна нито веднъж.
На третата седмица дойде обаждане, което Здравко не очакваше. Обади се предишният собственик на Барон — жена на име Диана, от последното семейство, което го върна.
— Господин Колев, аз съм от приюта в Куклен, дадоха ми номера ви. Обаждам се за Барон.
— Слушам ви.
— Искам да си го взема обратно. Синът ми се разболя тежко тогава, нямахме сили за кучето, но сега е по-добре и… той питаше за него. Готова съм да платя каквото искате.
Здравко замълча за секунда, докато погледът му падаше върху Барон, който в момента дъвчеше едно старо въже до балконската врата — първата играчка, с която изобщо си беше поиграл сам, без покана.
— Госпожо Диана, разбирам ви. Но не.
— Моля ви, той е много важен за сина ми…
— А аз съм важен за него — каза Здравко твърдо. — Три пъти сте го връщали. Аз няма да го върна и няма да го дам. Не заради парите. Той спря да брои стъпките до вратата. Спря да чака да го върнат. Няма да развалям това заради ничие съжаление, включително моето собствено.
Затвори телефона и клекна до кучето, доколкото му позволяваха коленете.
— Никой няма да те вземе оттук, Бароне. Само аз ще те изпращам до ветеринаря на "Скобелева майка", и то само защото трябва.
Барон вдигна муцуна, погледна го с здравото си око, после отново захапа въжето — вече не мяташе поглед към вратата на всеки трийсет секунди, за да провери дали някой стои там с кутия и каишка. За първи път от три връщания насам, той просто си играеше.
Синът на Здравко дойде на гости в неделя, завари бащата и кучето заспали заедно на дивана пред телевизора, "Дунав" мач на заден фон, и не каза нищо — само им направи снимка на телефона, преди да ги събуди за обяд.
