Ела Върбанова не плака на погребението на баща си. Стоеше до гроба в твърде голямо палто, взето назаем от съседката, защото своето беше оставила в Пловдив, и наум броеше колко дни отпуска са ѝ останали в строителната борса, където работеше като счетоводителка. Четири. Имаше четири дни, за да погребе баща си и да приеме, че автосервизът на "Опълченска", който той строи трийсет години, е записал на доведения си брат Мартин.
Мартин тогава беше на двайсет и шест и през последните пет години не беше разменил с баща им и десет изречения. Дойде на погребението с костюм, взет назаем от сватба на приятел, закъснял с двайсет минути, защото не намираше място за паркиране. Застана отстрани, с ръце в джобовете, и гледаше ковчега така, сякаш чакаше някой да му каже какво трябва да чувства в момента.
При нотариуса на площад "Славейков" разбраха, че сервизът заедно с парцела и цялото оборудване струва шестстотин и четиридесет хиляди лева. Целият. За Мартин. На Ела бащата беше записал в завещанието едно изречение: пожелавам на дъщеря си Ела успех в по-нататъшния живот.
— Това трябва да е грешка — каза тя тогава на нотариуса, госпожа Радка Стоименова, жена над шейсетте с очила на върха на носа. — Аз работих там като тийнейджърка. Миех джанти за три лева на час, защото баща ми нямаше пари за друг работник.
Госпожа Радка само побутна към нея кутията с кърпички и каза, че завещанието си е завещание, и ако Ела иска, може да го оспори, само че това ще струва и ще отнеме години.
Мартин през първите шест месеца дори не се появи в сервиза. Остави всичко на Стефан, старият механик, който работеше с бащата петнайсет години и който всъщност се обади на Ела през март, за да ѝ каже, че фирмата започва да потъва. Че поръчките стоят, че двама клиенти вече отишли при конкуренцията на "Кючук Париж", защото никой не вдига телефона.
Ела тогава още не се намесваше. Имаше свой живот в Пловдив, развод зад гърба си и син в единайсети клас, когото трябваше да кара на частни уроци по математика. Но някъде дълбоко в нея нещо ѝ подсказваше: изчакай. Баща ѝ винаги повтаряше, че всичко идва на времето си, че не си струва да се дърпаш за неща, които и без това сами се връщат при теб.
През септември Мартин се обади за първи път след погребението.
— Трябва да ми заемеш пари — каза без поздрав. — НАП ме притиска, имам задължение за осигуровки на работниците. Осем хиляди.
— Нямам осем хиляди, Мартин.
— Ами откъде да ги взема?
— Може би от продажбата на сервиза — каза тя със спокоен тон, макар отвътре да я стягаше. — Струва шестстотин и четиридесет. Осем хиляди не е никакъв проблем.
Мълчанието в слушалката продължи малко по-дълго от нужното.
— Няма да продам това, което татко ми остави.
— Тогава го управлявай — отговори тя и затвори.
През следващата година Ела научаваше всичко от Стефан, който звънеше все по-често, защото явно нямаше вече на кого другиго да звъни. Мартин продаде два крика, за да плати дългове. После продаде компресора. През януари уволни един от тримата механици, защото нямаше с какво да му плаща. Стефан в края на всеки разговор питаше дали Ела не би могла да дойде поне веднъж да погледне, защото той вече не знае какво да прави, а клиентите питат дали изобщо си струва да карат колите си дотук.
Дойде през февруари, в сряда, когато в Пловдив се топеше последният мръсен сняг под блоковете. Сервизът изглеждаше сякаш беше преживял някаква бавна болест — портата наполовина ръждясала, на прозореца на рецепцията висеше листче "Отворено от 10", макар да беше едва сутрин. Мартин го нямаше. Стефан седеше сам до канала, ядеше сандвич с луканка направо от хартията и при вида на Ела само поклати глава, сякаш искаше да каже: сама виждаш.
Същия ден Ела отиде в адвокатска кантора на булевард "Руски", където се беше уговорила за консултация с адвокатката по наследствени дела Виолета Ганева. Не за да оспорва завещанието — за това вече беше късно, сроковете бяха изтекли. Искаше да разбере нещо друго: дали има начин да си върне поне част от онова, което двайсет години беше влагала в тази фирма без договор, без заплащане, на честната дума на баща си, че някой ден всичко ще бъде общо.
Госпожа Ганева поиска документи. И тогава Ела си спомни за кутията, която от погребението стоеше в мазето на апартамента ѝ в Пловдив, недокосната. Кутия със стари документи на баща ѝ.
Намери в нея нещо, за което беше забравила, че изобщо съществува: договор за заем от 2011 година, за двеста и четиридесет хиляди лева, който Ела беше дала на баща си за ремонт на халето на сервиза, когато продаде апартамента на баба си. Договорът беше написан на ръка, на лист от тетрадка на карета, но подписан от двамата и заверен нотариално — защото бащата, при цялата си небрежност в други неща, в това едно се беше оказал прецизен. Срок за връщане: безсрочно, при поискване от кредитора. Лихва: законна.
— Това е наследствено задължение — каза госпожа Ганева, преглеждайки листа два пъти. — Мартин го е наследил заедно с имуществото. С лихвите за четиринайсет години това вече е добре над четиристотин хиляди.
Ела за момент гледаше този лист на карета, почерка на баща си, подписа му, който винаги слагаше със същата извивка при буквата В. Не изпитваше триумф. Изпитваше нещо по-близко до облекчение — сякаш през цялата тази година беше държала в дробовете си въздух, от който сега можеше да се освободи.
Поканата за плащане изпратиха през март, с препоръчано писмо, на адреса на сервиза.
Мартин се появи при нея в Пловдив седмица по-късно, без предупреждение, до входа на блока, докато Ела се връщаше със сина си от магазина с пълни пазарски торби. Стоеше до портичката, със същото яке, както на погребението, само че сега протрито на лактите.
— Искаш да ми вземеш всичко, което имам.
— Искам да си върна това, което е мое — каза тя, прехвърляйки торбите от едната ръка в другата. — Двеста и четиридесет хиляди плюс лихвата. Останалото от сервиза остава твое.
— Нямам такива пари.
— Тогава продай съседния парцел, онзи, който татко купи за склад. Никога не сте го използвали. Струва някъде към триста хиляди.
Мартин мълчеше, гледайки торбата с картофите, която държеше синът на Ела, сякаш тя трябваше да му отговори.
— Защо тогава, при нотариуса, не каза нищо? За този заем?
— Защото мислех, че татко е искал аз да ти го кажа, когато му дойде времето. Не веднага. — Отвори портичката. — Имаш месец, Мартин. После делото отива в съда и тогава вече няма да говорим ние, а нашите адвокати.
Продаде парцела през април, на строителен предприемач от Асеновград, за триста и петнайсет хиляди. Двеста седемдесет и пет върна на Ела — остатъка с лихвата разсрочиха на две вноски, последната изплати през юли, точно когато по телевизията непрекъснато показваха наводненията на юг от страната, а Стефан най-накрая можа да купи нов компресор.
Сервизът на "Опълченска" стои и до днес. Мартин го управлява сам, със Стефан и едно ново момче от професионалната гимназия. Ела не е надничала там нито веднъж от април — не от обида, просто нямаше причина. Получи това, което ѝ се полагаше, на хартия, с подпис и печат, и това ѝ беше достатъчно.
Само веднъж, през август, получи от него есемес: "Продадох две коли тази седмица. Татко щеше да се зарадва." Не отговори нищо. Остави телефона на масата до чашата вече изстинало кафе и погледна през прозореца съседката, която се връщаше от пазара с връзка магданоз, точно както всяка сряда по същото време, откакто Ела помнеше.
