Седемнайсет котки на улица „Пиротска“

# Седемнайсет котки на улица „Пиротска“

Аз съм пощальон в „Лозенец“ от единайсет години. Нося пенсии по домовете, разнасям известия и виждам неща, които хората обикновено не забелязват. Една жена от улица „Пиротска“ например. Казва се Гинка. Всеки ден, без значение дали вали, дали е минус десет, дали е четирийсет градуса, пред вратата на малката ѝ къща има две панички.

Едната е за вода. Другата — за суха храна.

Първия път, когато минах оттам, си помислих, че жената има котка, която пуска навън. После започнах да забелязвам подробности. Паничките се местеха — сутрин до вратата, вечер под навеса. Понякога бяха пълни, понякога облизани до блясък. Веднъж видях три котки да ядат едновременно, а една четвърта да седи отстрани и да чака ред.

Тогава спрях да бързам.

Гинка е на шейсет и четири. Живее сама от години. Мъжът ѝ почина от рак, дъщеря ѝ е в Германия, идва веднъж годишно за Коледа. Къщата е стара, но дворът винаги е пометен. А пред портата — винаги храна.

Един ден просто я попитах. Така, между две известия.

— Гинке, защо го правиш? Тези котки даже не са твои.

Тя тъкмо изливаше старата вода върху мушкатото. Спря за момент. После каза нещо, което помня дума по дума:

— Една зима намерих черна котка в канавката. Беше толкова слаба, че ѝ се брояха ребрата. До нея — три котенца, слепи още. Не можех да ги гледам как ровят из кофите.

Замълча. Сложи нова вода в паничката.

— Започнах с малко мляко. После с хляб. После купих първия чувал с храна. И те започнаха да идват.

— Колко са сега?

Тя сви рамене:

— Седемнайсет. Но не всички идват всеки ден. Някои си имат стопани. Ей го онзи рижият — каза и посочи към улицата. — Домашен е. Идва, защото при мен храната е по-хубава.

Засмя се. А после направи нещо, което ме накара да се върна на другия ден.

Извади от джоба на престилката си малко пакетче с лакомства. Скъса го с пръсти. И го изсипа върху храната на рижия.

Като за свой.

Още тогава чух първото недоволство. Съседката от отсрещния тротоар, жена на име Йорданка, спря да ме заговори, докато чаках да ѝ дам известие за пратка.

— Тая работа с котките на Гинка не е наред — каза тя. — Мяучат нощем, тичат по колите, дерат оградите. Писала съм в общината. Не съм единствената.

Не отговорих нищо. Но запомних думата „писала съм“.

През следващите месеци започнах да разбирам повече за Гинка. Никога не е искала пари. Никога не е пускала обява. Дори не снима котките — казва, че не ѝ е до това. Всяка сутрин излиза в шест и половина, измива паничките, сменя водата, насипва храна. После се прибира, пие кафето си и отива на работа в кварталната баничарница.

Два дни в седмицата е там. Останалите чисти къщи. Трета възраст, а работи като за двама.

Една вечер, беше през октомври, заваля така, че улиците станаха на реки. Аз бях на края на смяната си. Минавах с колелото по „Пиротска“ и я видях.

Гинка стоеше на стълбите пред къщата. Беше само по чехли и късо яке. В ръцете си държеше голям чадър, но не го държеше над себе си.

Държеше го над паничките.

Косата ѝ беше мокра и залепнала за челото. А тя се беше навела напред, колкото да покрие храната от дъжда. Около нея — три котки, сгушени между краката ѝ.

Слязох от колелото.

— Гинке, прибери се вътре. Ще се разболееш.

Тя вдигна очи към мен и се усмихна.

— Ей сега. Само да донеса една кутия.

Не помръднах. Исках да видя какво ще направи.

Тя влезе в къщата и след малко се появи с голям пластмасов сандък. От онези, в които се пренасят зеленчуци. Беше изрязала дупка от едната страна. Вътре пъхна стар пуловер и парче мушама. После остави сандъка до стената, под стрехата.

Две котки влязоха веднага. Третата се поколеба. Гинка я побутна леко с пръст.

На другия ден край входа ѝ имаше лист хартия, напъхан в пролуката на портата. Не почерк на съседка с добри намерения — печатен текст, с емблема на общината.

„Уведомление за постъпил сигнал относно нерегламентирано подхранване на безстопанствени животни в жилищна зона.“

Гинка го прочете прав до пощенската кутия. Сгъна го на две. Не каза нищо, но онзи ден изми паничките по-late от обичайното.

— Йорданка ли е? — попитах я.

— Може и тя, може и друг — каза Гинка. — Няма значение кой. Значение има какво ще стане.

От този момент нещата тръгнаха бързо. Съседката от съседния вход, тази, която веднъж месечно оставяше чувал с храна, спря да идва — каза, че не иска да се замесва, ако „нещата станат официални“. Студентът по ветеринарна медицина, който помагаше със стерилизациите, писа на Гинка да внимава — общината можела да наложи глоба, дори да разпореди изхранените котки да бъдат „изведени“ от района.

Гинка не спря да излиза в шест и половина. Но започна да поглежда към края на улицата, преди да отвори вратата.

Една сутрин през януари беше толкова студено, че пръстите ми се схващаха дори с ръкавици. Минах по „Пиротска“ по-рано от обичайното, защото трябваше да разнеса пенсиите до обяд.

Гинка беше на стълбите. Стоеше неподвижна и гледаше паничките.

Водата беше замръзнала. На повърхността се беше образувал тънък лед, а една светла котка ближеше леда. Искаше да пие, но не можеше.

Гинка се наведе. Извади леда с голи пръсти. Остави го на земята. После влезе и донесе кана с хладка вода.

Котката се приближи предпазливо. Започна да пие.

— И ти нямаше да я изтърпиш тая жажда — каза Гинка, без да се обръща към мен, сякаш на себе си.

Тъкмо тогава на улицата спря сива служебна кола. От нея слезе мъж с папка под мишница — същият тип папка, каквато носят инспекторите, когато идват да съставят протокол.

— Госпожо Гинка Тодорова? — попита той.

Тя се изправи бавно, с мокри от леда пръсти.

— Аз съм.

— Постъпили са три сигнала за нерегламентирано хранене на безстопанствени животни. Има оплаквания за шум, за замърсяване, за риск от разпространение на болести. Длъжен съм да състав протокол. Възможно е да последва предписание за преустановяване, а при неспазване — санкция.

Гинка не отговори веднага. Погледна паничките, после леда на земята, после мъжа.

— Ще искате ли кафе? — попита го тя.

Той примигна, сякаш не беше чул добре.

— Госпожо, аз съм тук по служебен въпрос.

— Знам. Но е студено, а вие сте закусили набързо, личи ви. Влезте за пет минути. После ми съставете каквото трябва да съставите.

Не знам защо той се съгласи. Може би защото навън наистина беше минус осем, а тя вече наливаше вода в две чаши от термоса на верандата. Седнаха на пейката в двора. Котките ги наблюдаваха от оградата — неподвижни, сякаш и те чакаха присъдата.

Останах на тротоара с колелото, преструвайки се, че проверявам известията в чантата. Не чух всичко, което си говориха. Чух само откъслеци.

— …осемдесет и три годишна съседка, дето сама вика линейка, щото няма кой… — това беше гласът на Гинка.

— …не е там въпросът, госпожо, въпросът е за регламент…

— …а видяхте ли колко деца минават оттук сутрин на училище и спират да погалят по едно коте, вместо да си гледат телефона…

Мъжът мълчеше дълго. После затвори папката, без да е извадил лист от нея.

— Ще напиша, че при проверка на място животните са били в добро състояние, храненето — организирано и хигиенично, без установен здравен риск. Това би трябвало да приключи случая.

Гинка кимна веднъж и стана да прибере чашите.

— Благодаря — каза той на прага, сякаш той ѝ дължеше нещо, а не обратното.

Не разбрах какво точно се случи в онзи двор за петнайсет минути. Но след този ден никой повече не остави лист в пролуката на портата ѝ.

Няколко седмици по-късно намерих бележка в пощенската ми чанта. Някой я беше пуснал без марка, само с името ми отзад. Малко листче, сгънато на две.

Вътре пишеше:

„Моля те, ако може, дай ѝ това. Не искам да ме пита.“

И в пачката — две банкноти от по двайсет лева.

Два дни ги носих със себе си. Мислих какво да правя. Накрая просто ги пъхнах под паничката на Гинка, когато тя беше на работа.

Тя така и не попита откъде са. Само вечерта, като ме видя да минавам, каза:

— Някой остави нещо. Ще купя храна за цял месец.

И влезе.

Днес минах по „Пиротска“ сутринта. Паничките бяха пълни. Водата — чиста. Някаква кестенява котка се изтягаше на топлите плочи пред вратата.