След единадесет години самота най-после намерих смелост да допусна в живота си жена, която изглеждаше също толкова свикнала да бъде сама. Само след няколко седмици обаче започнах да забелязвам странни неща.
Накрая разбрах, че странният съм аз.
На петдесет и четири години съм и живея сам в апартамент в Пловдив. Самотата не беше резултат от едно голямо решение. Първо дойде тежкият развод с Мария. След това годините, в които не исках връзка. Накрая се появи навикът.
Навикът е по-опасен от тъгата. Тъгата боли. Навикът кара човек да приеме празнотата за нормален живот.
Работя като техник в болница. Ставам в шест, пия кафе, отивам на работа, връщам се, приготвям вечеря и лягам рано.
Единадесет години еднакви дни.
Не бях нещастен. Но имаше постоянно тихо усещане, подобно на капещ кран в съседна стая. След време спираш да го чуваш, но той продължава да капе.
Запознах се с Елена на курс по фотография. Тя беше на петдесет и една, работеше в счетоводна кантора и живееше сама след развод.
След първото занятие останахме последни, защото и двамата не разбирахме една настройка на фотоапаратите.
Тази вечер се смях повече, отколкото през последните месеци.
Започнахме да пием кафе заедно. След три седмици я поканих на кино.
Дойде със зелено палто и широка усмивка.
Първоначално всичко беше добре.
После започнах да се тревожа за всяка дреболия.
Ако не отговореше веднага, си мислех, че е загубила интерес. Ако закъснееше пет минути, очаквах да не дойде. Ако един ден не пишеше първа, виждах в това начало на края.
Един следобед ми изпрати съобщение:
— Имам много работа. Може би ще се видим чак в петък.
Напълно нормално съобщение.
Аз обаче цял ден се питах защо не може в четвъртък. Има ли друг? Отегчила ли се е?
При следващата вечеря анализирах всяка нейна дума.
— Добре ли си? — попита Елена.
— Работата е напрегната, — излъгах.
Приятелката ми Росица каза:
— Единадесет години си сам. Научил си се, че самотата е безопасна. Сега близостта те плаши.
— Не ме е страх.
— Виждаш заплаха в обикновено съобщение. Това е страх.
Беше права.
Самотата ме беше научила да се справям сам. Но и да вярвам, че ако не допускам никого, никой няма да ме напусне.
Разказах всичко на Елена.
Тя ме погледна продължително.
— И аз се уплаших в началото.
— Какво направи?
— Продължих да се срещам с теб. Това ми се стори по-честно от изчезването.
Разговорът беше неудобен. Често гледахме чашите си.
Но аз бях признал нещо, от което се срамувах, и нищо ужасно не се случи.
Продължаваме да се виждаме.
Понякога още изпитвам тревога. Но вече я разпознавам.
Човек може толкова да свикне със самотата, че да забрави как се допуска друг човек близо.
Но това може да се промени.
Не когато страхът изчезне.
А когато спрем да му позволяваме да решава вместо нас.