Отивах към фризьорския салон, когато през витрината на кафене видях съпруга си. Седеше срещу жена, която година по-рано ми беше представил като новата счетоводителка във фирмата.
Държеше ръката ѝ.
Беше облякъл светлосинята ленена риза, която избрахме заедно за годишнината ни.
Спрях толкова рязко, че жена зад мен едва не се блъсна в гърба ми. Аз останах на тротоара и гледах как Николай гали с палец чуждата ръка.
Не влязох. Отидох при фризьорката, защото имах записан час.
— Само връхчетата? — попита Милена.
— Да. Нищо особено.
В огледалото видях пребледнялото лице на петдесет и пет годишна жена, която току-що беше разбрала, че не познава човека до себе си.
Жената се казваше Даниела. Бях я срещала на фирмено тържество. Усмихната, руса, възпитана.
— Николай винаги говори хубаво за вас, — беше казала.
Вкъщи телефонът ми звънна.
— Ще закъснея. Правим инвентаризация.
— Добре. Има вечеря.
— Не ме чакай.
Прибра се след единайсет. Престорих се, че спя. Усещах чужд парфюм по дрехите му.
На сутринта попитах:
— Как мина инвентаризацията?
— Ужасно. Даниела объркала документите.
Каза името ѝ спокойно.
Няколко дни мълчах и наблюдавах. Телефонът му вече не се отделяше от него. Имаше повече извънредна работа. По общата сметка открих ресторанти, хотели и магазин за бижута.
Работех като касиер в общинска служба и умеех да следя числа.
За девет месеца Николай беше похарчил над четиридесет хиляди лева. Беше открил отделна сметка и търсеше апартамент.
В съобщение до брокер пишеше, че скоро ще приключи развода.
Аз не знаех, че започва.
Първо посетих адвокат. Защитих документите и парите си.
После се обадих на Даниела.
— Аз съм Мария, съпругата на Николай.
Тя замълча.
— Видях ви в кафенето.
— Той каза, че сте разделени.
— Тази нощ спа до мен.
Срещнахме се.
Даниела знаеше, че е женен, но той твърдял, че бракът ни съществува само на хартия. Обещал да се изнесе до лятото.
Показах ѝ банковите извлечения.
— Пътуванията ви са платени с общите ни пари.
Тя пребледня.
Решихме да се изправим срещу него заедно.
Даниела го покани в същото кафене. Аз седнах отзад.
Николай влезе със синята риза.
Когато ме видя, спря.
— Мария?
— Седни. Да приключим инвентаризацията.
Започна с отричане. После каза, че се чувствал самотен и че бракът ни бил празен.
— Можеше да ми кажеш.
— Не исках да те нараня.
— Затова криеше пари?
Поставих документите на масата.
Той се ядоса.
— Ровила си в личните ми неща.
— Личният ти живот се плащаше от нашата сметка.
Даниела го попита защо е казал, че знам.
— Щях да ѝ кажа.
— Кога? — попитах. — След като се нанесете?
Николай посегна към ръката ми.
— Не можем да изхвърлим тридесет години заради една грешка.
— Това беше план, не грешка.
Даниела остави ключа му.
— Край.
Николай поиска да се приберем.
— Ти няма да се върнеш тази вечер.
Децата научиха на следващия ден. Синът ни попита за парите. Дъщеря ни не можеше да разбере как баща ѝ е седял спокойно на семейни вечери.
Николай се изнесе.
Изпращаше цветя и наричаше случилото се момент на слабост.
Отговорих веднъж:
„Моментът не продължава девет месеца.“
Разведохме се. Жилището беше продадено. Възстанових част от средствата.
Даниела прекрати връзката. По-късно ми се извини.
Не я обвинявах повече. И двете бяхме повярвали на Николай. Аз просто вярвах по-дълго.
След развода отидох отново при Милена.
— Само връхчетата?
— Не. Късо.
Синята риза остана в гардероба. Николай я забрави.
След няколко месеца я дадох за дарение.
Не изхвърлях миналото.
Изхвърлях убеждението, че дългата история е причина да останеш в лошия ѝ край.