Елена търкаше плочките в кухнята на новия апартамент, докато ръцете ѝ не започнаха да болят

Елена търкаше плочките в кухнята на новия апартамент, докато ръцете ѝ не започнаха да болят. Миришеше на боя, препарат и прах от ремонта.

Апартаментът беше стар. Неуютен. С шкафове за смяна и прозорци, които пропускаха студ.

Но беше неин.

Нейният и на Надя.

Само преди няколко месеца Елена вярваше, че има семейство. Мъжът ѝ Иван, десет години брак, седемгодишна дъщеря, общ дом и обикновено щастие.

После я изпратиха в командировка до Варна.

Трябваше да остане три дни. Надя беше при баба си. Иван я изпрати с прегръдка.

— Ще ми липсваш много.

Елена му повярва.

Работата приключи по-рано и тя реши да се върне без предупреждение. Да го изненада. Купи си красива рокля и малък парфюм. После реши да мине през Мила, най-добрата си приятелка. Мила щеше да ѝ помогне с косата, грима и може би да ѝ даде червените обувки, които Елена винаги харесваше.

Тя позвъни на вратата ѝ усмихната.

Отвори Иван.

Беше по домашни дрехи. Уплашен. Чужд в чуждия коридор, но твърде удобен там.

— Иван? — прошепна Елена.

Той не каза нищо.

От апартамента се чу гласът на Мила:

— Дойде ли вечерята, мили? Плати ли?

Мила излезе в красив халат и с червените обувки на краката.

Елена разбра всичко.

— От колко време?

Мила започна да измисля обяснение. Счупен кран. Иван дошъл да помогне. Недоразумение.

Елена я погледна студено.

— За ремонт на кран ли се обличаш така?

Иван направи крачка към нея.

— Ели, нека поговорим спокойно.

— Спокойно? Ти си при моята приятелка, а тя те нарича „мили“.

Елена извади от чантата си новата рокля и я хвърли към Мила.

— Вземи. Явно обичаш моите неща.

На следващия ден подаде молба за развод.

Иван плака, молеше, казваше, че е било грешка, слабост, нищо сериозно. Но Елена знаеше: щом човек може така да те предаде, значи домът вече не е дом.

Продадоха жилището. По-голямата част от парите остана за Елена, защото Надя щеше да живее с нея. Купи стар двустаен апартамент. Имаше нужда от ремонт, но беше най-доброто, което можеше да си позволи.

Взе отпуск и започна да чисти.

Миеше, подреждаше, местеше кашони. Понякога сядаше и си мислеше:

„Десет години. И всичко свърши за един миг.“

— Мамо, готова съм с перваза, — влезе Надя в кухнята. — Ще ми дадеш ли друга кърпа?

Елена се обърна към нея.

Малка. С плитки. С прашна буза. И с очи, които изглеждаха прекалено сериозни.

Елена разтвори ръце.

— Знаеш ли колко те обичам?

— Знам.

— Съжалявам, че с татко те разочаровахме. Един ден ще ти обясня.

Надя я погледна право в очите.

— Не трябва. Разбирам. На моята приятелка Деси родителите също се разведоха. Баща ѝ отиде при друга жена. Майка ѝ много плачеше. Ти също плачеш, само че тихо.

Елена усети как сълзите тръгват.

— Ти не трябва да мислиш за това.

— Мисля. Но няма да те ядосвам. Ще помагам.

— Не трябва да си силна вместо мен.

Надя се притисна към нея.

— Но ние сме момичета. Трябва да се подкрепяме.

Елена се засмя през сълзи.

След малко Надя слезе до магазина за банички със сирене. Елена я гледаше през прозореца, докато малката ѝ фигура вървеше по двора.

Телефонът завибрира.

Иван беше написал:

„Как сте?“

Елена дълго гледа съобщението.