— Вие майката на Николай ли сте? Ние скоро ще се женим!
— Не. Аз съм жена му.
В онзи петък Силвия най-после си беше взела почивен ден. След две седмици напрежение, закъснения в офиса, отчети и дори една работна събота, началникът ѝ не посмя да откаже.
Тя се събуди в девет без будилник и за първи път отдавна не скочи от леглото. Просто лежеше и се наслаждаваше на мисълта, че няма да бърза за автобуса, няма да стои в задръстване и няма да диша сухия въздух на офиса.
Мъжът ѝ Николай беше на работа. Силвия спокойно закуси, отиде до магазина и реши да сготви голяма тенджера гъста супа със зеленчуци и кисели краставички — точно такава, каквато Николай обичаше.
Тъкмо изключи котлона, когато на вратата се звънна.
Силвия се учуди. Николай трябваше да е на работа. Освен това си имаше ключове.
На прага стоеше младо момиче със синьо яке, бяла плетена шапка и пътна чанта. Имаше лунички по носа и бузите и изглеждаше едва на двадесет и две.
— Добър ден. Николай вкъщи ли е? — попита тя усмихнато. — Трябваше да ме посрещне на автогарата, но не дойде.
— Николай е на работа — отвърна Силвия.
— На работа? — момичето се смути. — Но той каза да дойда днес. Аз съм от Пловдив. Уговорихме се да живея при него до сватбата.
Силвия усети как ръцете ѝ изстинаха.
— До коя сватба?
— До нашата, разбира се.
Момичето се казваше Мила. Работеше в счетоводния отдел на завод в Пловдив — същия град, където Николай често ходеше в командировка, за да тества ново оборудване. Само преди две седмици беше прекарал там четири дни.
Затова Силвия не затвори вратата.
— Влез — каза тя.
Когато Мила свали якето си, Силвия видя малкото заоблено коремче под светлосиния пуловер.
Бременна.
— Вие сигурно сте майката на Николай? — попита Мила неловко. — Той ми е говорил за вас. Може да ми говорите на „ти“, аз съм много по-млада.
— Не съм майка му — каза Силвия. — Аз съм жена му.
Мила пребледня.
В коридора настъпи тишина. От кухнята се носеше миризма на гореща супа. Мила неволно преглътна.
Силвия беше ядосана. Уплашена. Но пред нея стоеше бременна, гладна и объркана млада жена.
— Отиди да си измиеш ръцете. Ще ядеш.
— Не искам да ви притеснявам…
— Вече ме притесни. Но гладна няма да те оставя.
Силвия сипа супа в дълбока чиния, сложи хляб на масата и подаде лъжица.
Мила започна да яде първо срамежливо, после с истинско удоволствие.
— Много е вкусно — каза тя тихо. — Може ли рецептата? Искам да я готвя на Николай.
Силвия я погледна хладно.
— Първо ще разберем на кой Николай.
На чай Мила разказа историята си. След колежа започнала работа в завода. Там срещнала Николай. Първо се виждали само когато той идвал в командировка, после започнал да идва и през уикендите. Когато разбрал, че тя чака дете, веднага предложил брак.
— Каза, че по-рано не можел да ме вземе, защото живеел в квартира с други хора. А сега купил апартамент, направил ремонт и ми каза да дойда. Само не знам защо не ме посрещна…
В този момент ключът щракна в ключалката.
Николай се прибра, изми си ръцете и влезе в кухнята.
— О, имаме гости? Добър ден.
Силвия очакваше страх. Вина. Паника.
Но мъжът ѝ изглеждаше само изненадан.
— Само това ли ще кажеш? — попита тя. — Нищо друго, Николай?
Мила изведнъж се изправи.
— Това не е той.
Силвия се обърна.
— Как така не е той?
— Моят Николай е млад. И не се казва Димитров.
Николай Димитров, съпругът на Силвия, изслуша цялата история. После поиска адреса.
Мила извади смачкано листче.
Николай го разгледа.
— Улицата е същата. Номерът също. Апартаментът също. Но тук има буква А.
— Мислех, че означава първи вход — прошепна Мила.
— Не. В нашия комплекс това е корпус. Ние сме в корпус Б. Корпус А е отсреща.
Мила се разплака.
— Значи съм дошла на грешното място…
— Да проверим — каза Силвия и взе палтото си.
В съседния корпус се качиха на третия етаж и звъннаха на същия номер апартамент.
Вратата се отвори почти веднага.
— Мила! — извика висок млад мъж. — Къде беше? Отидох на автогарата, попаднах в задръстване, когато пристигнах, теб те нямаше! Телефонът ти беше изключен! Звънях на майка ти, вече мислех да ходя в полицията!
Мила се хвърли в прегръдките му.
— Помислих, че си ме изоставил…
— Никога. Чуваш ли? Никога.
Младият Николай дълго се извиняваше. Оказа се, че бил написал адреса неясно, Мила объркала корпуса с входа, а телефонът ѝ се изключил още в автобуса.
— Нахранихте ли я? — попита той засрамено.
— Бременна жена не се оставя гладна на прага — отвърна Силвия.
След месец Силвия и мъжът ѝ получиха покана за сватбата.
Отидоха.
Мила представяше Силвия на всички като „жената, която ме спаси със супа, когато почти попаднах в чужд дом“.
Всички се смееха.
Силвия също.
Когато се роди бебето, Мила изпрати снимка. На гърба пишеше:
„На леля Силвия, която ми отвори вратата, макар че бях сбъркала дома.“
Силвия сложи снимката на хладилника.
Оттогава всеки път, когато готвеше същата гъста супа, си спомняше момичето със синьото яке.
Понякога нещастието звъни на вратата.
А понякога се оказва, че това изобщо не е нещастие, а просто объркан човек, който има нужда от топла храна и помощ, за да намери правилния дом.