— Значи аз съм боклукът? Това е моят апартамент, разбра ли?
Петър се върна с полицията, убеден, че служителите ще принудят съпругата му да го пусне. Малко по-късно те изведоха него.
Ралица приготвяше вечеря, когато вратата се затръшна. Петър мина през коридора с мокри обувки.
— Има ли нещо за ядене?
— След малко ще е готово.
— При теб всичко е все „след малко“.
Включи телевизора и отвори бира. Ралица знаеше как ще продължи вечерта. Първо шум. После забележка. Накрая скандал.
Апартаментът беше неин. Купила го беше две години преди сватбата със спестявания и наследство от майка си.
Петър се нанесе с няколко чанти. В началото казваше „твоят дом“. След като изгуби работата си, започна да говори за жилището като за свое.
— Аз боядисах стените. Аз смених мивката. Без мен нищо не можеш.
Ралица плащаше кредита, сметките и почти всички разходи.
Същата вечер Петър търсеше банковата си карта.
Отваряше чекмеджета и хвърляше документи.
— Къде я скри?
— Вчера беше у теб.
— Не ми говори така.
Хвана я за ръката.
— Пусни ме.
— Иначе?
— Ще се обадя в полицията.
Петър се засмя.
— Аз ще им се обадя. Да видим кого ще изгонят от моя апартамент.
Той набра телефона и заяви, че съпругата му крие документите му, заключва стаи и го гони от общото жилище.
Ралица извади нотариалния акт.
— Апартаментът е мой. Купен е преди брака.
Петър грабна папката.
— Значи си се подготвила. Много пресметливо.
Полицаите пристигнаха, докато той още крещеше. Ралица показа документа за собственост, плащанията по кредита и съобщенията му.
Единият полицай обясни:
— Собственик е съпругата ви. Въпросите за ползването на жилището се решават по законов ред.
— Аз съм регистриран тук!
— Регистрацията не е собственост.
Петър започна да ругае. Полицаят поиска личната му карта.
При проверката се оказа, че има заповед за задържане. Петър не се беше явил по дело за измама с фирмени средства и беше пренебрегнал няколко призовки.
Ралица беше виждала писмата. Намери ги зад шкафа. Когато попита, той ѝ каза да не се меси в мъжките му работи.
— Това е грешка, — каза Петър. — Ралица, кажи им, че всичко е уредено.
— Не е.
— Ти знаеше?
— Видях писмата.
— И мълча?
— Опитах да говоря. Ти ми забрани.
Полицаите му съобщиха, че трябва да ги придружи. Петър опита да се отдръпне към спалнята, но го спряха.
— Тя ме натопи!
Ралица отвърна:
— Ти ги повика.
След като го отведоха, тя седна до кухненската маса. Вечерята беше изстинала. За първи път тишината не означаваше, че скандалът само се отлага.
На следващия ден потърси адвокатка. Подаде молба за развод, събра съобщенията, снимките на счупени вещи и свидетелствата на съседката.
Петър изпращаше думи през брат си. Първо се извиняваше. После обвиняваше Ралица, че го е предала.
— Сега има нужда от семейство, — каза братът.
— Имаше семейство. Използваше го като място, където няма последствия.
По наказателното дело Петър получи присъда и задължение да възстанови парите. При развода поиска част от апартамента заради ремонта.
Доказа само покупката на няколко кутии боя и един смесител.
Когато по-късно дойде да вземе вещите си с придружител, спря на прага.
— След всичко, което направих тук, съм никой?
— Тук вече не живееш. Това е всичко.
— Промени се.
— Спрях да вярвам, че най-шумният човек е прав.
След неговото заминаване Ралица смени масата в кухнята. Старата имаше пукнатина от удар по време на един скандал.
Дълго я беше пазила, защото Петър тогава не беше ударил нея.
После разбра колко ниско е поставила границата.
Не е нужно да чакаш ударът да попадне на друго място.
Не е нужно полицията да реши вместо теб, че страхът е достатъчен.
Апартаментът винаги е бил неин на хартия.
Но едва когато Петър беше изведен през вратата, Ралица отново почувства, че домът също принадлежи на нея.