Никога не съм мислила, че на седемдесет и осем години ще се превърна в най-лошия кошмар на мъж, който се женеше за възрастни жени, за да ги ограби.

Казвам се Матилда. Вдовица съм, пенсионерка, живея в малка къща край Пловдив, имам бастун, който тропа по-силно от коленете ми, и език, за който покойният ми мъж казваше:

— Матилдо, ако думите ти имаха остриета, щеше да ти трябва разрешително.

Живеех спокойно. Гледах си мушкатата, кокошките, турските сериали следобед и съседката Райна, която знаеше всички новини още преди да се случат.

Един ден Райна влетя през портата така, сякаш гонеше последния автобус.

— Матилдо! Чу ли?

— Ако е за Стойка и онзи вдовец с акордеона, не ме занимавай. Това го предвидих още миналия месец.

— Не. Сериозно е.

Сложих кафе.

— Сядай и говори.

Райна се наведе към мен.

— Помниш ли баба Елвира от горната махала?

— Тази, дето правеше най-хубавата баница с тиква?

— Същата. Омъжи се за един по-млад мъж.

— Помня. Много лъскав. С костюм и усмивка като от реклама за паста за зъби.

— Той я ограбил.

Кафето почти ми заседна.

— Как така?

— Продал ѝ апартамента, изтеглил парите и я оставил на автогарата в Стара Загора. С една чанта.

— Мръсник.

— И не е само тя.

Оказа се, че имало още жени. Една оставил пред болница. Друга настанил в дом за възрастни, като казал, че “не е добре с паметта”. Трета останала без спестяванията си и отишла при племенница.

Винаги едно и също.

Хубав мъж. Възпитан. Цветя. Бонбони. Помощ с торбите. Думи като мед. Казвал, че не търси пари, а душа. Че старостта не бива да е самотна. Че любовта няма възраст.

После идвал бракът.

После документите.

После празните шкафове.

— Някой ден ще попадне на жена с ум, — казах.

Райна въздъхна.

— Дано.

Две седмици по-късно той почука на моята порта.

Отворих и едва не се разсмях.

Беше точно по описание. Сресана сива коса, чисти обувки, тъмно сако, букет цветя и усмивка, с която сигурно е отварял много врати.

— Добър ден. Вие ли сте госпожа Матилда?

— Зависи. За сметка ли идвате, за избори ли, или да ми разбивате сърцето?

Той се смути за миг. После се усмихна.

— Харесвам жени с чувство за хумор.

— На моята възраст или имаш чувство за хумор, или само кръвно.

Представи се като Ангел. Вдовец. Бивш търговски представител. Самотен. Синът му бил в чужбина. Душата му търсела тишина и човек, с когото да пие чай.

Говореше красиво.

Прекалено красиво.

Още същата вечер се обадих на племенника си Ивайло, който беше адвокат. На другия ден с Райна отидохме в полицията. Там вече имаха оплаквания, но всичко беше разпиляно. Различни имена, различни градове, жени, които се срамуваха, че са повярвали.

— Трябват доказателства, — каза един инспектор.

— Доказателства ще ви дам, — отвърнах. — Само гледайте да не изпуснете представлението.

Ангел започна да идва често. Носеше цветя, шоколад, поправи ми дръжката на вратата, изхвърли стар кашон. Съседките вече шушукаха:

— Матилда си намери кавалер!

Аз се усмихвах.

Защото знаех кой е.

А той още не знаеше коя съм аз.

Един следобед ми каза:

— Никога не съм срещал толкова умна жена.

— Странно. Предишните сигурно също не са ти изглеждали глупави.

Лицето му за секунда замръзна.

— Какво казахте?

— Нищо. Че сладките са сухи.

След месец падна на едно коляно. Е, не много ниско, защото и неговите колене не бяха нови.

— Матилдо, искам да прекарам остатъка от живота си с вас.

— Чий остатък? Моят или вашият? Това е важно уточнение.

Той се засмя неловко.

— Говоря за любов.

— Любовта на гладно ли идва, или след нотариус?

Въпреки това приех.

Кварталът реши, че съм се побъркала. Райна играеше ролята на притеснена съседка, а вечер седеше у нас с Ивайло и инспектора и чертаехме план.

Преди сватбата подредих живота си.

Къщата прехвърлих на фондация за самотни възрастни хора. Парите влязоха в доверителна сметка под контрола на Ивайло. Истинските бижута отидоха в сейф. В кутията оставих имитации от пазара. Даже хубавия телевизор дадох на Райна, а у дома сложих стар, който включваше само ако го помолиш любезно.

Когато Ангел се нанесе, започна да гледа странно.

— Нямахте ли по-нов телевизор?

— Имах. Но този има характер.

— А документите за къщата?

— На сигурно място.

— Къде?

— Щом е сигурно, няма да ви кажа.

Той ставаше все по-нервен. Питаше за спестявания, за банкови книжки, за “по-малко жилище в града”. Аз се правех на разсеяна.

Една нощ се престорих, че спя. Чух как отваря чекмеджета, шкафове, кутии, дори буркана със сушена мента.

Намери точно нищо.

Накрая каза:

— Матилдо, може би трябва да продадем къщата. Ще ви купим апартамент. По-удобно.

— Чудесна идея.

Очите му светнаха.

Отидохме при нотариус. Когато нотариусът прочете документите, Ангел пребледня.

— Имотът не принадлежи на госпожа Матилда. Прехвърлен е на фондация преди брака.

— Как така? — прошепна той.

— Така, — казах. — Къщата ми се оказа по-предпазлива от младоженеца.

Вечерта той избухна.

— Излъгахте ме!

— Не. Просто ви изпреварих.

— Къде са парите?

— Там, където вашите ръце не стигат.

— Искам развод!

— Най-после сме на едно мнение.

На следващия ден реши да си тръгне с куфари. Напълни ги с “ценности” — фалшивите ми бижута, стари часовници, документи, една сребриста захарница. Не знаеше, че част от предметите бяха подготвени с полицията — вещи, свързани с други жертви.

На петата улица го спря патрул.

В куфарите намериха документи, часовници, бижута и бележки, достатъчни да го свържат с няколко измами.

Когато го качваха в колата, той изкрещя:

— Дърта вещица!

Аз му махнах с бастуна.

— Благодаря, момче. Отдавна не бях получавала такъв хубав комплимент.

Съседките излязоха по портите. Райна плачеше от смях.

— Матилдо, хвана го!

— Не, Райно. Той сам падна. Аз само дръпнах килимчето.

Оттогава, ако в квартала се появи прекалено идеален мъж с цветя, първо звънят на мен.

— Матилдо, ще го проверим ли?

А аз казвам: