— Остави ягодите и сложи празната кофа до верандата, — каза Калина.
Брат ѝ Борис се вцепени.
— Гониш ме заради няколко килограма?
— Гоня човек, който идва само да яде и да взема.
Иван остави чука. Докато двамата ремонтираха покрива, Борис беше обядвал и спал под дървото.
— Аз съм гост!
— Гостите носят нещо. Не идват с празни кофи.
Борис хвърли кофата и си тръгна.
Имотът беше наследство от бабата. Години наред никой не се интересуваше. Калина и Иван изчистиха двора, оправиха кладенеца и покрива.
След първата реколта роднините започнаха да идват.
Братовчедката Десислава пристигна с децата.
— Искаме малини.
— Яжте. За да вземете у дома, първо плевете морковите.
— Дошли сме да почиваме.
— Вие почивате. Аз работя.
Десислава си тръгна обидена.
След това пристигна чичо Никола.
— Трябват ми три чувала ябълки.
— Стълбата е в навеса. И помогни на Иван с оградата.
— Поставяш ми условия?
— Искам честна размяна.
Никола мърмореше, но работи цял ден.
Вечерта каза:
— Отдавна не ми е било толкова вкусно.
— Защото този път и ти участва.
На портата Калина постави табела:
Помогнал си — опитай. Не си помогнал — погледай.
В края на лятото Десислава се върна със семена и разсад.
— Ще ги засадя сама.
След работата Калина ѝ даде сладко.
— Това е за труда ти.
Десислава се усмихна.
— Сега разбирам. Ние приемахме вашия труд като нещо безплатно.
Калина погледна двора.
— Добротата не е покана някой да живее на чужд гръб.