— Как така си оставила детето при него? Полина, добре ли си с главата? — попита майка ѝ и показно сложи ръка на челото ѝ.
Полина се дръпна.
— Мамо, моля те, не започвай.
— Няма как да не започна! Петгодишно дете да остане при баща си? Мъжете нищо не разбират от гледане на деца. Те самите имат нужда някой да ги гледа.
Полина остави чантата си на стола в малката кухня.
Знаеше, че майка ѝ няма да я разбере. Никой не я разбираше. За всички тя беше жената, която след развода е „оставила“ сина си.
Само че истината беше по-сложна.
— Виктор има условия, мамо.
— Виктор? — Мария Николаевна я изгледа с възмущение. — Същият Виктор, който ти изневери? Който те изгони от апартамента, защото си намери нова жена?
Полина преглътна.
Виктор беше започнал връзка с Елена, колежка от фирмата. После поиска развод. Апартаментът беше негов. Заплатата му беше висока. Имаше кола, тристаен дом, възможност да плаща детска градина, уроци, спорт и бавачка.
Полина беше наела малко студио в края на София. Двайсет квадрата. Разтегателен диван, малка кухня и шкаф, който едва се затваряше.
— При мен Мартин няма да има дори собствено легло — каза тихо тя. — А при баща си има стая.
— И какво от това? При теб има майка.
— Аз не съм спряла да бъда негова майка.
— Истинска майка не оставя детето си.
Думите я удариха право в гърдите.
— Истинска майка понякога прави нещо, което я убива отвътре, ако мисли, че така детето ѝ ще живее по-добре.
Майка ѝ поклати глава.
— Само си търсиш оправдание.
Полина взе палтото си.
— Не. Опитвам се да оцелея с решението, което взех заради него.
Следващите месеци бяха разделени на две.
През седмицата Полина работеше в малка рекламна агенция, прибираше се в студиото и заспиваше трудно. В ъгъла стоеше торба с играчки на Мартин, които не беше имала сили да прибере.
В събота отиваше при него.
Мартин тичаше към нея, хвърляше се в прегръдките ѝ и говореше безспир. Разказваше за градината, за новите колички, за баща си.
Полина го водеше в парка, купуваше му баничка, четеше му книжки в детския отдел на книжарницата.
В неделя вечер го връщаше.
Първо плачеше. После свикна.
И тя не знаеше кое боли повече.
Един ден, след като го върна, Виктор я спря пред входа.
— Трябва да поговорим.
Седнаха в кафенето отсреща. Виктор дълго мълча, мачкайки салфетка между пръстите си.
— Казвай — рече Полина.
— Вземи Мартин при себе си.
Тя го погледна внимателно.
— Защо?
Той сведе очи.
— Елена е бременна.
Името на тази жена още пареше.
— И Мартин вече не се вписва?
— Не говори така.
— Тогава ти го кажи.
— Тя не иска да се занимава с две деца. Казва, че едното не е нейно. Че няма да издържи.
Полина усети как в нея се надига студена ярост.
— Когато убеждаваше съда, че при теб му е по-добре, говореше за стабилност. За пространство. За възможности.
— Така беше.
— А сега всичко това изчезна, защото Елена не иска да гледа чуждо дете?
— Нашето дете.
— Тогава се дръж като негов баща.
Полина стана.
— Моето студио не е пораснало. Няма да сложа детето си да спи до печката, защото новата ти жена иска спокоен дом.
Тръгна си.
Цяла седмица не можа да спи. Обичаше Мартин повече от всичко. Искаше да го вземе веднага. Но отказваше той да бъде местен като куфар, когато някой реши, че пречи.
Следващата събота Виктор стоеше пред блока с Мартин.
Синът ѝ се затича към нея.
— Мамо!
Тя го прегърна силно.
Виктор пристъпи неловко.
— С Елена ще се женим.
— Честито.
— Иска да стане бързо, преди да ѝ личи много.
— Разбирам.
— Но тя не иска Мартин да живее при нас. Изобщо.
Полина се изправи.
— Какво предлагаш?
Виктор извади връзка ключове.
— Купих апартамент. Двустаен. Ново строителство, близо до парк и детска градина. Ще бъде на твое име до пълнолетието на Мартин, после ще стане негов. Твоето студио можеш да даваш под наем. Ще плащам издръжка, градина, уроци, всичко.
Полина гледаше ключовете.
— Купуваш апартамент, за да не се дразни Елена от сина ти.
Виктор не отговори.
— Не го правиш за Мартин — каза тя. — Правиш го за себе си. Но този път твоят егоизъм ще помогне на детето ми.
Той сведе глава.
Полина погледна към Мартин, който риташе едно камъче до бордюра.
Гордостта ѝ искаше да откаже.
Майчиното ѝ сърце знаеше, че няма право.
Тя взе ключовете.
— Всичко ще се оформи при нотариус. Апартаментът, издръжката, разходите, срещите. Никакви устни обещания.
— Добре.
— И Мартин никога няма да разбере, че е напуснал дома ти, защото Елена не го е искала.
Виктор кимна.
Няколко дни по-късно Полина стоеше с майка си в празния апартамент.
Мартин тичаше от стая в стая и се смееше.
— Мамо! Това моята стая ли е?
— Твоята е, слънце.
Мария Николаевна избърса очите си.
— Може би Виктор все пак е направил нещо хубаво.
Полина се усмихна уморено.
— Не го направи от доброта. Но вече няма значение.
Вечерта, когато Мартин заспа в новата си стая, Полина седна до леглото му. Той прегръщаше старото плюшено мече, което тя някога беше купила с последните си пари.
Тя погали косата му.
Дълго беше мислила, че е лоша майка, защото е позволила на сина си да живее с баща си.
Сега разбираше: майчинството не винаги изглежда красиво в очите на другите. Понякога изглежда като болезнен компромис. Понякога като самота. Понякога като студени ключове в дланта.
Полина се наведе и целуна Мартин по челото.
— Тук съм, мило мое.
И този път нямаше нужда да си тръгва.