Елена стоеше пред старата порта и гледаше двора, в който беше израснала.
Крушата се беше наклонила. Пейката, на която майка ѝ белеше ябълки, беше напукана. В прозорците вече нямаше светлина.
— Не мога да повярвам, че мама я няма, — прошепна тя.
Съпругът ѝ Георги сложи ръка на рамото ѝ.
— Направи каквото можа.
— Сигурен ли си?
В къщата миришеше на лекарства и стари мебели. Елена си спомни последните посещения.
— Мамо, пристигнах.
— За колко време?
— За два дни. После съм на работа.
— Разбира се. Работата…
Тогава не разбираше болката зад тези думи.
— Тя те чакаше, — каза брат ѝ Димитър.
— Идвах, когато можех.
— Веднъж месечно. Аз бях тук всеки ден.
— Имам деца и работа.
— Аз също. Но аз виждах как не спи и как плаче.
— Никога не ми каза.
— Защото те пазеше.
След погребението Димитър ѝ съобщи, че майка им е оставила къщата на него.
— Защо само на теб?
— Защото бях до нея.
През нощта Елена попита Георги:
— Бях ли лоша дъщеря?
— Не. Просто вярваше, че имаш още време.
На следващата сутрин каза на брат си:
— Няма да оспорвам завещанието.
— Наистина ли?
— Да. Ти се грижеше за мама.
Димитър замълча.
— Не съм ядосан само заради къщата. Беше ми тежко сам. Тя все питаше кога ще дойдеш.
— Страхувах се да я виждам толкова слаба.
— А тя се страхуваше, че си я забравила.
— Никога не съм я забравяла.
— Знам. Но тя невинаги го усещаше.
Когато се прибра, децата Николай и Мария я прегърнаха.
— Липсваше ни.
Елена ги притисна към себе си.
— Когато остарея, не отлагайте посещението за друг път.
— Никога няма да те забравим, — каза Мария.
След месец Елена отново отиде в селото.
— Ще ти помагам с къщата.
— Не си длъжна.
— Не искам повече да бъда гостенка тук.
Заедно поправиха пейката и почистиха двора.
— Помниш ли как се катерехме на крушата? — усмихна се Димитър.
— А мама викаше да слезем веднага.
— Ние знаехме, че ще ни прости.
Погледнаха се и се усмихнаха без гняв.
Миналото не можеше да се поправи.
Но бъдещето все още можеше да не повтаря същата грешка.