Радка беше в кухнята, когато чу как в спалнята се тряскат вратите на гардероба.
— Събуди ли се? Ела да закусим, чакам те!
Стефан не отговори. Когато тя влезе, го видя пред огледалото със стария тъмен костюм, купен преди двадесет години за четиридесетия му рожден ден.
— Защо си се издокарал така? Този модел отдавна не се носи.
— Още става, — отговори той, въртейки се пред огледалото.
— Имате ли някакво тържество? Помни, че лекарят ти забрани алкохола.
— На това тържество няма да пия.
— Какво е това тържество?
— Нещо като събиране. Някои може да пият, а аз само ще гледам.
Радка се усмихна недоверчиво.
— Ти само ще гледаш? Познавам те.
Стефан приглади сакото.
— Изглади го добре. Скоро ще ми трябва.
На закуска изглеждаше блед и умислен.
— Сърцето ли те притеснява? Ще донеса апарата за кръвно.
Той сложи ръка върху нейната.
— Нищо ми няма. Сънувах лош сън.
— Какъв?
— Сънувах, че съм умрял. Лежа с този костюм, а хората идват да се сбогуват и казват, че изглеждам добре.
Радка го погледна строго.
— Ти наистина ли си пазил този костюм за собственото си погребение?
— Понякога си мислех, че ще ме облечеш с него. Така че друг да не ми слагаш.
— Прекрасно. Още не съм закусила, а ти вече даваш указания.
Кръвното му беше нормално.
След малко Стефан подуши въздуха.
— Не мирише ли на изгоряло?
Радка се усмихна.
— Мирише.
— Има ли нещо във фурната?
— Няма.
— Тогава какво гори?
— Може би любимият ти костюм.
Стефан изтича в спалнята.
— Радке! Оставила си ютията върху сакото! Изгорила си дупка!
— Чудесно! Сега няма с какво да те погреба. Ще трябва да живееш още поне четиридесет години!
Стефан мърмореше, но не можеше истински да се разсърди.
Минаха седмици. Те отново спореха за дреболии, пиеха чай и заспиваха пред телевизора.
Радка обаче започна да забелязва малките неща. Стефан всяка сутрин приготвяше чашата ѝ. Поправяше яката на палтото ѝ. Оставяше най-хубавото парче сладкиш за нея.
Една вечер тя го прегърна през раменете и допря бузата си до побелялата му коса.
— Какво ти става? — попита той.
— Нищо. Просто така.
После добави:
— Когато наистина дойде този ден, ще ти купя нов костюм. Но не бързай. Още много ми трябваш.
Стефан стисна ръката ѝ.
— Щом е така, ще остана.
Най-страшното не е, че един ден любимият човек може да си отиде.
Най-страшното е да не му кажем колко го обичаме, докато още можем.