— Дашенка, дъще, отвори. Ние не сме чужди. Донесохме торта. „Прага“, любимата ти.

Гледах ги през шпионката и си мислех: откъде решиха, че обичам „Прага“? За първи път я опитах на деветнайсет. Баба ми не купуваше такава торта — беше скъпа. А те, биологичните ми родители, ме бяха видели за последен път, когато бях на шест.

Преди трийсет години.

Отворих не защото се зарадвах. Съседката вече надничаше от своя апартамент. Не исках спектакъл на площадката.

— Влезте.

Майка ми, Людмила, се хвърли да ме прегръща. Отстъпих назад. Тя застина с разтворени ръце, обидена като актриса без аплодисменти. Баща ми, Виктор, държеше букет бели карамфили.

Карамфили.

Сякаш идваха на гробище.

Може би беше подходящо. Нещо щеше да бъде погребано.

— Даше, как си? — попита майка ми с треперещ глас. — Толкова дълго те търсихме…

— Не сте ме търсили. Знаехте къде съм. При баба в Пловдив. Улица „Липа“ седем, апартамент двадесет и осем. Баба ви звънеше всяка година на рождения ми ден. Не вдигахте.

Баща ми се покашля.

— Времената бяха трудни. Деветдесетте. Оставихме те при баба временно.

— Трийсет години временно ли е?

Седнаха в кухнята. Майка ми сложи тортата на масата, баща ми остави карамфилите в мивката.

Първо говориха за пътя, за новата Toyota Camry, за умората. После майка ми въздъхна.

— Даша, ние сме семейство. Трябва да решим всичко по роднински.

— Какво да решим?

— Апартамента на баба. Баща ти е неин син. Ти си внучка. Справедливо е да го продадем и да разделим парите.

Ето защо бяха дошли.

Не за мен.

За апартамента.

Баба почина преди половин година. Апартамента ми го прехвърли още преди години. Казваше: „Дете, който не намира път до теб, може да намери път до жилището.“

Тогава не ѝ вярвах.

— Ти имаш работа, — каза баща ми. — А ние също имаме нужди. Брат ти има кредит.

— Брат ми?

— Полубрат. Но кръвта си е кръв.

— Кръв? — попитах. — Къде беше тя, когато плачех на шест и чаках майка си? Когато баба продаваше свои вещи, за да ми купи ботуши? Когато боледувах, а тя ви молеше да дойдете?

Майка ми заплака.

— Бяхме млади.

— Баба беше стара. И пак остана.

Донесох синята папка.

— Това е договорът за дарение. Апартаментът е мой от години. Това са бележките на баба: обаждания, писма, рождени дни, обещания, които не изпълнихте.

Баща ми пребледня.

— Тя те е настроила против нас.

— Не. Тя ме отгледа. Вие сами се отделихте.

Майка ми прошепна:

— Ние сме ти родители.

— Не. Вие сте хората, които оставиха шестгодишно дете с малък куфар и не се върнаха.

Баща ми стана.