— На нас с баща ти не разчитай! — отсече Емилия.
Виктория стоеше насред кухнята с изстинала чаша чай. Петър седеше до прозореца, скрит зад вестника.
— Мамо, не ви искам пари. Казвам ви, че приемам предложението.
— В София! — възмути се майката. — На двадесет и шест си, след четири месеца се омъжваш. Имате жилище, Даниел е тук, работата ти е сигурна.
Тъкмо тази сигурност задушаваше Виктория.
Голямо издателство ѝ предложи работа като редактор. Това беше мечтата ѝ още от детството. Но досега работеше в малка фирма, защото майка ѝ настояваше, че книгите не дават стабилност.
— Даниел може да дойде по-късно, ако поиска.
Емилия рязко се обърна.
— Ако поиска? Очакваш той да зареже живота си заради теб?
— Очаквам да решим заедно.
— Винаги мислиш само за себе си!
Виктория слушаше това от малка. Когато избра филология вместо икономика. Когато отказа работа при позната на майка си. Когато поиска да живее отделно.
Всяко нейно желание се наричаше егоизъм.
— За първи път от години мисля какво искам аз.
Петър остави вестника.
— Майка ти се тревожи. В София ще си сама.
— И тук се чувствам сама, татко. Само че животът ми изглежда правилен и затова никой не пита дали съм щастлива.
Емилия плесна с ръце.
— Помогнахме ви с апартамента и сватбата, а ти бягаш!
— Не бягам. Най-после тръгвам в своя посока.
Вечерта Виктория се срещна с Даниел.
— Какво искаш? — попита той.
— Да замина. Но ме е страх, че ще изгубя теб и семейството си.
— А ако останеш?
Тя замълча.
— Ще изгубя себе си.
— Тогава замини.
— Не ми ли се сърдиш?
— Бих ти се сърдил, ако се откажеш и след години ме обвиняваш.
След седмица Виктория беше на гарата. Родителите ѝ не дойдоха. Даниел остана до нея.
— След месец ще те посетя. Ако София те открадне, може да се наложи да я последвам.
Първите седмици бяха тежки. Стаята беше малка, работата изморителна, а градът шумен. Но Виктория усещаше, че усилията ѝ имат смисъл.
Даниел дойде и започна да разглежда работа в столицата. Не обещаваше прибързано, а търсеше начин двамата да изградят живот, в който никой не се жертва.
След два месеца баща ѝ се обади.
— Майка ти видя името ти на сайта на издателството.
— Как реагира?
— Каза, че това не е кой знае какво. После разпечата страницата и я показа на съседката.
Виктория се засмя.
— Защо ѝ е толкова трудно да признае, че съм избрала добре?
Петър въздъхна.
— Тя някога е искала да учи в друг град. Не са я пуснали. Може би твоята смелост ѝ напомня за собствения ѝ страх.
Виктория разбра майка си.
Но разбирането не означава да се върнеш в клетката.