Бездомна кучка го следваше всяка сутрин. Един ден остави кученце пред него и го заведе до останалите си малки
Будилникът звънна в шест и половина. Димитър отвори очи и погледна към сивия таван на наетата стая.
Беше на четирийсет и седем. От осем години живееше между чужди мебели и кашони, които никога не разопакова напълно.
На шкафа имаше снимка на дъщеря му. Мария беше на осем, когато я направиха. Сега учеше в университет и рядко му се обаждаше.
След развода Димитър остави жилището на бившата си съпруга. Работеше много и си повтаряше, че осигурява бъдеще на детето.
Когато бъдещето дойде, дъщеря му вече беше свикнала без него.
Работеше като началник отдел в общинска фирма. В службата беше необходим. У дома никой не го чакаше.
Кучето се появи една сутрин до спирката. Беше кафяво, с бяло петно на челото и стар кожен нашийник.
Оттогава го следваше всеки ден.
— Махай се, — казваше Димитър.
Кучето спираше, но на следващия ден се връщаше.
Колежката му Ралица каза:
— Може би е усетила, че сте сам.
— Аз съм зает.
— Това не е същото.
Една дъждовна сутрин кучето се появи, накуцвайки. В устата си държеше малко кученце.
Постави го пред краката му.
— Не мога да те взема.
Малкото изскимтя.
Кучката се обърна към изоставена работилница и погледна назад. Димитър я последва.
Под един стар шкаф намери още три кученца. Едното беше съвсем студено.
Той се обади на началника си.
— Няма да дойда днес.
— Болен ли сте?
— Не. Но имам семейна спешност.
Ветеринарят каза, че майката е изтощена и има възпаление под тесния нашийник. Вероятно някой я е изхвърлил преди да роди.
Димитър я нарече Мая.
Занесе всички в наетата стая.
Хазяинът му, господин Стоянов, забраняваше животни.
— Четири кученца и майка им? — възмути се той. — Това е стая, не приют!
— Само докато им намеря дом.
— И вие казахте, че ще живеете там временно. Преди осем години.
Димитър замълча.
Хазяинът дойде. Мая едва се изправи, но застана пред малките.
Стоянов омекна.
— Жена ми правеше същото. Прибираше всяко болно животно.
Даде му шест седмици.
Димитър започна да храни кученцата през нощта, да пере одеяла и да търси осиновители.
За първи път бързаше да се прибере.
Ралица публикува снимки. Дъщеря му Мария ги видя.
„Тези кучета при теб ли са?“
„Да.“
„Мога ли да дойда?“
Мария пристигна в неделя. Огледа стаята.
— Така ли живееш през цялото време?
— Да.
— Защо не ми каза?
— Не исках да ме съжаляваш.
— По-лошо беше да не знам нищо за теб.
Тя седна до кученцата. Най-малкото се качи в скута ѝ.
— Това ще остане живо, нали?
— Ще направим всичко възможно.
— Да го кръстим Смелчо.
Мария започна да идва всяка седмица. Помагаше да намерят добри домове.
Две кученца бяха осиновени от семейства с дворове. Едно взе Ралица. Смелчо остана при Димитър заедно с Мая.
Той намери малък апартамент близо до парк. Беше по-скъп, но имаше място за трима.
Мария му помогна да се премести.
— Защо спря да ме търсиш? — попита тя.
— Страхувах се, че не искаш да ме виждаш.
— Ти реши вместо мен.
— Да.
— Това беше грешка.
— Знам.
Не оправиха всичко веднага. Но започнаха да говорят.
Мая дълго се страхуваше от каишки и резки движения. Димитър беше търпелив. Изчака тя сама да му повярва.
Една сутрин Мария попита:
— Защо според теб избра точно теб?
Димитър погледна кучето.
— Може би защото всеки ден се опитвах да я прогоня, но никога не ускорявах достатъчно, за да я изгубя.
Мая му донесе малкото си, защото нямаше друг избор.
Така му даде нещо, което той сам беше изгубил — причина да не бяга от отговорността, от дома и от хората, които все още можеха да го обикнат.