Четири години търпеше шегите на партньора си за менопаузата. Една негова реплика я накара да го изгони още същата нощ
В три часа през нощта Мария стоеше в кухнята с мокра нощница.
Лицето ѝ гореше, косата беше залепнала за врата, а ръцете ѝ бяха студени.
Отвори прозореца.
Иван влезе с телефон в ръка.
— Пак ли те нагрява? — попита. — Трябва да те изнесем на балкона. Може да изстинеш.
Мария мълчеше.
— Ходеща печка, — добави той и се засмя.
— Иван, събери си нещата.
Той я погледна.
— Какво?
— На сутринта да те няма.
— Полудя ли?
— Не.
— Утре хормоните ти ще се успокоят и ще съжаляваш.
Тази реплика сложи край на всичко.
Мария беше на петдесет и шест. С Иван се запознаха преди пет години на рожден ден.
Той беше весел, общителен и внимателен. Мария живееше сама след развода и отдавна беше свикнала сама да решава проблемите си.
След шест месеца Иван се нанесе при нея. Уж временно, защото напускал квартирата си.
Апартаментът беше неин. Тя плащаше сметките и ремонтите. Иван купуваше храна понякога и казваше, че близките хора не си водят сметки.
Първите години бяха спокойни.
После започнаха безсънието, нередовният цикъл и горещите вълни.
Лекарката каза: перименопауза.
Мария разказа на Иван.
— Значи вече официално остаряваш? — пошегува се той.
Тя го помоли да не говори така.
— Нямаш чувство за хумор.
Шегите станаха постоянни.
Когато Мария отваряше прозорец, Иван казваше, че „парното се е включило“. Ако забравеше нещо, говореше за „менопаузална памет“. Пред приятели разказваше, че у дома имал безплатна сауна.
Мария многократно му казваше, че я наранява.
— Прекалено си чувствителна.
Тя започна да крие симптомите си.
Сменяше дрехите тихо през нощта. Не говореше за умората. Знаеше, че всяко признание ще се превърне в нова шега.
Иван живееше удобно в дома ѝ. Очакваше вечеря, чисти дрехи и подреден апартамент.
Когато тя поиска редовно да участва в разходите, той отвърна:
— Моето присъствие нищо ли не значи?
Сега Мария разбра колко скъпо плаща за това присъствие.
— Четири години те моля да спреш.
— Изгонваш ме заради една шега?
— Не. Заради всички.
Иван започна да изброява какво бил направил за нея: ремонтиран шкаф, сменена крушка, няколко пътувания.
— Това купува ли ти право да ме унижаваш?
— На тази възраст ще останеш сама.
Мария се страхуваше от самотата.
Но още повече се страхуваше да прекара следващите години, оправдавайки чуждата жестокост.
— По-добре сама, отколкото засрамена в собствения си дом.
Иван взе една чанта и отиде при приятел. Смяташе, че Мария ще промени решението си.
На сутринта тя смени ключалката и опакова останалите му вещи.
Вечерта той звъня дълго.
— Нямам къде да отида.
— Имаш работа и приятели.
— Това беше и моят дом.
— Това беше моят дом, в който ти позволих да живееш.
Първите седмици бяха трудни. Мария тъгуваше по навиците и по човека, за когото мислеше, че Иван е.
Но нощите станаха по-спокойни.
Горещите вълни продължаваха, ала никой не въздишаше, когато тя отваряше прозореца.
Мария намери друга лекарка, промени лечението и започна да ходи на плуване.
Разказа на приятелките си защо е прекратила връзката.
Една от тях прошепна:
— И моят мъж говори така.
— Кажи му, че боли. После виж дали ще спре.
Иван изпрати съобщение след два месеца:
„Не знаех, че страдаш толкова.“
Мария отговори:
„Знаеше, че думите ти ме нараняват. Това трябваше да е достатъчно.“
По-късно се срещнаха случайно.
— Изглеждаш добре, — каза той.
— Защото вече никой не се смее, когато не ми е добре.
Мария продължи по пътя си.
Менопаузата не я беше направила истерична.
Беше я направила по-малко склонна да търпи.
И това се оказа промяна, от която не искаше лечение.