— Майка ти ни пречи, — каза Калоян и остави вилицата до чинията така, сякаш приключваше важен служебен доклад.

Вечерята в тристайния апартамент в софийския квартал “Лозенец” изведнъж се смрази. Десислава погледна надолу. Майка ѝ, госпожа Райна Стоянова, спокойно отпиваше чай. На шейсет и две години, с подредена сива коса и гръб, изправен като линия в счетоводна таблица, тя не беше от жените, които се плашат от мъжки тон.

Калоян обаче реши, че моментът е негов.

— Две години сме женени, Деси. Две години живеем с майка ти. Ту телевизорът ѝ е силен, ту ми прави забележка как съм измил пода, ту пита защо пак съм оставил обувките в коридора. Аз тук не се чувствам стопанин.

Райна Стоянова остави чашата.

— Стопанин?

— Не се хващайте за думата. Искаме лично пространство. Нормална млада семейна атмосфера. С цялото ми уважение, време е да се отдръпнете.

Десислава прошепна:

— Калояне…

— Не. Деси, кажи и ти.

Тя пребледня.

— Мамо… може би наистина е време да поживеем сами. Не защото не те обичам. Просто… наше семейство сме.

Райна кимна.

Калоян се беше нанесъл две години по-рано с куфар, лаптоп и самочувствие на човек, който още не знае цената на парното. Бързо свикна с пълния хладилник, платените сметки и топлата вечеря. Купи си кола на лизинг и пред приятели обичаше да казва, че “у дома държи положението”.

— Добре, — каза Райна. — Утре освобождавате апартамента.

— Какво?

— Изнасяте се.

— Но това е вашият апартамент.

— Калояне, когато се регистрира на този адрес, чете ли документите?

Десислава изтръпна.

Райна донесе синя папка. На първия документ пишеше, че апартаментът в “Лозенец” е собственост на сестра ѝ, която живее във Виена. Райна имаше право на пожизнено ползване.

Следващият документ беше за двустаен апартамент в “Младост”. Собственик: Десислава. Дарение от баба ѝ преди брака.

— Мамо… — прошепна Деси. — Ти казваше, че го даваш под наем.

— Давах го. Договорът изтече миналата седмица. Щях да ви дам ключовете за годишнината. Но щом ви преча, ще ускорим нещата.

Калоян преглътна.

— Значи отиваме там?

— Да. Срещу наем. Хиляда лева на месец плюс сметки. Апартаментът е лична собственост на Деси.

— Да плащам на жена си?

— Да плащаш на собственика. Или си търсиш квартира. Мъж с такова самочувствие сигурно ще се справи.

През нощта се чуваха кашони, тиксо и приглушени караници.

— Ти ни провали! — шепнеше Деси. — Мама две години ни носеше на гръб.

— Не знаех!

— Не знаеше, но командваше.

На сутринта Райна лично следеше преместването.

— Това е мое. Това е на сестра ми. Това е семейно. Калояне, тази тава не е твоя. Твоето е самочувствието, ако намериш кашон достатъчно голям.

Жилището в “Младост” беше светло, но малко. Калоян започна да плаща наем всеки месец. Лизингът за колата вече тежеше. Излизанията с приятели секнаха. Взе допълнителна работа. Деси се научи да готви, да планира покупки и да не звъни на майка си за всяка дреболия.

След три месеца, докато двамата чистеха банята, Деси каза:

— Мама беше права.

Калоян въздъхна.

— Бяхме деца.

— Ти беше дете с претенции за цар.

— Да.

Преди Нова година Райна ги покани. Калоян донесе бели хризантеми.

— Благодаря ви, госпожо Райна, — каза той. — За урока.

След вечерята тя им подаде плик. Вътре бяха трите наема, върнати като спестовен влог.

— Не ми трябваха парите. Трябваше ми да видя дали можете да поемете отговорност. Можете. Купете си мебели.

Калоян мълчеше.

Райна му сложи парче баница.