Дъщеря ми ме остави в дом за възрастни. След час директорът влезе, позна ме и коленичи
— Мамо, тук ще ти бъде спокойно, — каза дъщеря ми Лилия.
Стаята беше чиста, но миришеше на боя, лекарства и самота.
Бях на седемдесет и две. След операция на коляното ходех с бастун, но нямах проблеми с паметта.
Лилия отдавна искаше апартамента ми. Синът ѝ щял да се жени, а младото семейство нямало къде да живее.
— Това е временно.
Преди седмица ми даде пълномощно.
— Само за лекарствата и сметките.
След като си тръгна, открих, че документите ми липсват.
След час влезе директорът. Погледна ме и замръзна.
— Госпожо Мария?
— Кой сте вие?
— Николай Стоянов.
Познах го.
— Момчето от дома, което бягаше в читалището, за да чете?
Той се приближи и коленичи.
— Вие ми намерихте приемно семейство и платихте първия ми семестър.
— А ти скъса енциклопедията ми.
Николай ми показа документите. Според тях имах тежка деменция и не можех да се разпореждам с имущество.
Лилия беше поискала да нямам телефон и посетители.
Апартаментът ми вече беше обявен за продажба.
Независим лекар потвърди, че съм напълно адекватна.
Николай се обади на Лилия и каза, че състоянието ми се е влошило. Тя трябваше да подпише нови документи.
Пристигна бързо.
Аз се преструвах, че не я познавам.
— Мамо, подпиши.
— Вие ли сте медицинската сестра?
Лилия се обърна към директора.
— Виждате ли?
Тя искаше да управлява пенсията ми и да ме остави постоянно.
— А апартаментът? — попитах.
— Ще го продадем за твоето лечение.
— И за сватбата на Петър.
Лилия пребледня.
Николай показа истинския медицински доклад.
— Майка ви е напълно дееспособна. Продажбата е спряна.
Дъщеря ми заплака.
— Жилището някой ден ще бъде мое.
— Някой ден не е днес.
Пълномощното беше отменено. Върнах се у дома с помощник и рехабилитация.
Лилия дойде след месеци и върна ключовете.
— Съжалявам.
— Съжалението е само начало.
Николай ми донесе нова енциклопедия.
Дъщеря ми вярваше, че в дома за възрастни никой няма да чуе гласа ми.
Не знаеше, че директорът някога беше момче, на което аз помогнах да бъде чуто.