В четвъртък беше, когато отворих гардероба на баба. Голям, стар, още от „Горна Оряховица“, с леко изкривена дясна врата. Миришеше на лавандула и нафталин, въпреки че от години никой не слагаше нафталин. Просто миризмата се беше впила в дървото. Откакто си отиде, отлагах този момент. Дрехите на човек са последното нещо, което пази формата му. И ги пипаш, а него го няма.
Най-отгоре бяха всекидневните. Два пуловера на райета, единият с кърпен лакът. Пола, която помнех от дете. Памучни чорапи, навити на топки, както тя ги навиваше. В дъното на гардероба обаче имаше купчина, покрита с избеляла найлонова торбичка. Вдигнах я.
Шест блузи, прегънати с онази остра ръбчеста гънка от магазина. Между тях имаше мека хартия. Едната още си имаше картонче на ръкава. Бяла, с червена шевица по яката и ръкавите. Не машинна — истинска, броена. Бод след бод. Сигурно е струвала малка цяло състояние на някой панаир на занаятите. Подарък за Коледа, за рожден ден. Една-две бяха от мен. Леля Стефка сигурно ѝ беше донесла онази в кремаво. Баба ги беше прибрала тук за „на хубаво“.
Седнах направо на пода, до остъклената витрина с покривката от дантела. Беше на осемдесет и две. Осемдесет и две години, в които беше носила избелели блузки с малки дупчици под мишниците, а тези шест, удивителни, бяха стояли в торбичка на тъмно. Не беше пестеливост. Тя не ги жалеше. Просто… всеки ден беше недостатъчно празничен. Всеки вторник беше твърде обикновен, за да облечеш бродерията. Имаше нужда денят първо да докаже, че заслужава, а дните не го правеха. Не и в „Младост“, не и докато готвиш боб чорба и те гледа старият телевизор с дистанционно, вързано с тиксо.
Та седях на пода и го разбрах. Разбрах го от игла до конец. А после станах, изтупах се и взех бялата блуза с картончето в нас. Занесох я в нашия апартамент до пазара и я сложих на дъното на собствения си гардероб. Искам да съм честна тук, защото точно тази част е важна: разбрах го. И после направих същото.
Две години. Цели две години тя стоя там. Намерих я случайно, когато търсех сивия клин. Още сгъната. Още с картончето, леко протрито по ръбовете. Стоях права в антрето и гледах тази блуза, все едно я виждах за първи път. Сметнах си. Две години са към седемстотин и трийсет дни. Седемстотин и трийсет възможности да я облека, и за нито една не съм решила, че е специална. Чакаш нещо голямо и съдбовно, а голямото се бави. И един четвъртък племенница ти седи на пода и си мисли точно това, което аз си мислех за баба.
Срязах картончето. С малката ножичка за вежди, защото другата беше някъде из хола. Облякох я. Във вторник. Чист, безсъбитиен вторник в края на март. Вечерта бях яла панирана тиквичка и кисело мляко — помня жълтата чиния с отбития ръб, вилицата оставена напряко. Навън някакъв съсед буташе стара „Опел Корса“ и радиото му гърмеше с чалга. Нищо. Абсолютен, прозаичен, незаслужаващ вторник.
Тъканта беше толкова лека, че почти я нямаше по кожата, а червената шевица леко набръчкваше ръкава, когато свих лакът. Старата жена ми беше разправяла като дете, че червеният конец отблъсквал лошо. Глупости. Но прокарах пръсти по бодовете и си представих ръката, която ги е правила. Може би на същата възраст като баба. Може би една такава жена, която също е държала по нещо хубаво в някой чекмедже.
Останалите пет блузи прибрах в платнена торба още същата вечер. Захлупих капака на гардероба, без да ги гледам повече. Ще ги занеса в читалището във вторник сутринта, преди работа. Баба би искала да ги носи някоя друга жена, която танцува в ансамбъла. А бялата увисна на закачалката до палтото ми, без картонче.
На сутринта я облякох пак. Сряда. Още по-безсъбитийна от вторник. Докато заключвах, съседът пак подкара „Опел“-а и от радиото му пак гърмеше чалга. Затворих очи за секунда и усетих как вятърът от стълбищната шахта докосва шевицата през тънката тъкан. После заслизах надолу, а блузата се движеше с мен.
