Продадох лозето на баба ми в Копривщица и разделих парите точно на три — по равно между децата ми. Три месеца по-късно синът ми ме обвини, че тайно съм облагодетелствала сестра му. Три деца, три идентични превода, нотариален акт с всички подписи. Бях напълно убедена, че съм постъпила справедливо. А после синът ми произнесе едно-единствено изречение, което ме накара да седна и да преброя наново всичко — не парите, а нещо съвсем друго.
Лозето над Копривщица го купиха родителите ми през осемдесетте, с парите от продажбата на едно старо жигули. Баща ми вдигна една дъсчена барака, майка ми всяка пролет засаждаше домати и малини покрай оградата. Лете ходехме там всеки уикенд — първо аз и сестра ми, после и моите собствени деца. Когато баща ми почина преди пет години, майка ми спря да ходи изобщо. Казваше, че без него мястото си е загубило смисъла. Лозето постепенно обрасна с трънак, бараката взе да гние от влагата. Майка ми си отиде през януари, тихо, насън — сякаш просто беше решила, че вече е моментът.
Казвам се Веселина, на петдесет и осем години съм. Работя като шивачка в едно малко ателие в центъра на Пловдив — подгъвам панталони, скъсявам ръкави, кърпя каквото се наложи. Имам три деца: Мария, Огнян и Дарина. Мария е най-голямата, на трийсет и пет, живее с мъжа си и двете си деца тук, в Пловдив. Огнян е на трийсет и две, разведен, наема малко студио в София. Дарина, най-малката, на двайсет и осем, тъкмо завърши следването си и си търси работа.
След погребението на майка ми трябваше веднъж завинаги да се реши какво ще стане с лозето. Сестра ми се отказа доброволно от своя дял — от години живее в Германия и каза, че за нея то не е нищо повече от бурени и спомени. Останах сама с цялата отговорност. Децата ми никога не бяха хранили особена привързаност към това място — асоциираха го с комари, скука и пълна липса на мобилно покритие. „Продай го вече, мамо, и раздели парите по равно между трима ни", каза Мария без никакво колебание, а другите двама веднага се съгласиха.
Продадох го накрая за сто и двайсет хиляди лева. Доста справедлива цена за района — голям парцел, но без никакви комуникации, с достъп само по черен път. Разделих сумата точно на три равни части: по четирийсет хиляди лева за всяко от децата ми. Направих трите превода в един и същи ден, за да не може после никой да каже, че единият е получил парите преди другите. Написах дори едно и също основание на всеки превод: „Лозе — твоят дял". Гордеех се със себе си, че съм постъпила така. Мислех си наивно, че въпросът вече е окончателно приключен.
Мария с парите смени всички дограми на апартамента и обнови банята от горе до долу. Дарина ги вложи направо в спестовна сметка — разумно момиче, каквато е повечето от това поколение, все мисли за бъдещето. А Огнян? Огнян замълча напълно. Не ми каза нито дума какво е направил с парите, дали са му свършили работа или не. Само Мария ми благодари лично. Дарина ми изпрати есемес със сърчице. Огнян — нищо.
Два месеца по-късно ми се обади по телефона. „Мамо, може ли да намина в събота? Искам да поговорим спокойно за нещо." Зарадвах се страшно много. Огнян рядко звъни, а идва още по-рядко. От развода се затвори в себе си, сякаш обвинява целия свят, задето жена му го е напуснала.
Приготвих боб чорба, изпекох баница с тиква — той я обичаше. Почистих апартамента основно, извадих бродираната покривка, дело на собствената ми майка. Дойде преди обяд. Изглеждаше зле — беше отслабнал доста, с огромни сенки под очите. Изяде чорбата почти без дума да каже. Едва при кафето най-после проговори.
„Мамо, имам сериозен проблем. Трябва да ми заемеш малко пари."
„Колко точно ти трябват?" — попитах, защото какво друго да кажа в момента.
Остави чашката на масата, без да я допие докрай. Поиска ми точно толкова, колкото беше получил преди два месеца. Точно същата сума, нито лев повече, нито по-малко.
„Огнян, какво стана в крайна сметка с парите от лозето?"
Отмести поглед встрани, неловко. Втренчи се в хладилника, сякаш там пишеше някакво разумно обяснение за всичко това.
„Имах дългове. Изплатих ги с тези пари."
„Какви точно дългове?"
„Различни неща. Лични заеми. След развода трябваше да се оправям както мога, знаеш как беше."
Сви ми се сърцето. Знаех, че след развода му е било наистина трудно — ниската заплата в онзи склад в София, наемът на студиото, издръжката за детето, което бившата му жена все по-рядко му позволяваше да вижда в събота и неделя. Но за конкретни дългове не знаех абсолютно нищо. Никога не го разпитвах много, защото Огнян никога не е обичал да го питат за живота му.
„Синко, аз нямам налични четирийсет хиляди лева. Дори половината от тази сума нямам."
„А Мария какво?" — каза внезапно, с съвсем друг тон. Много по-твърд и рязък.
„Какво по-точно с Мария?"
„Мария направи целия ремонт с тези пари. Цялата баня, всички дограми. Това струва доста повече от четирийсет хиляди, мамо. Откъде взе остатъка, кажи ми?"
„Ами от собствените си спестявания. От някакъв кредит, предполагам. Честно казано не знам със сигурност, никога не съм я питала директно."
„Или пък го е взела от теб."
Настъпи тежко мълчание между нас. От онова, при което физически усещаш как въздухът се сгъстява.
„Огнян, всеки от вас трима получи точно еднаква сума. До последната стотинка, уверявам те."
„Да, но Мария живее тук, в Пловдив. Ти водиш децата й на училище всеки ден, гледаш ги следобед, готвиш им. Имаш ли представа колко струва всъщност всичко това в пари? Колко би платила тя на детегледачка, за да прави същото, което правиш ти?"
Не знаех какво да отговоря в онзи момент. Защото в дъното си той имаше донякъде право — помагах много на Мария с децата й. Всеки ден. От няколко години насам. Но никога не бях мислила за това като за пари. Беше просто нещо, което правят бабите, защото искат от сърце, защото обичат внуците си, защото в крайна сметка внуците са си внуци.
„Това не е съвсем същото" — казах тихо.
„За мен е точно същото, мамо."
Тръгна си същия ден, без почти да се сбогува. Дори не опита баницата, която бях изпекла специално за него. На вратата се обърна и ми хвърли изречението, което и до днес не ме оставя на мира нито ден: „Ти все казваш, че разделяш нещата поравно между нас. Но да разделиш поравно не е същото като да разделиш справедливо, мамо."
Звъннах му три пъти следващата седмица. Не вдигаше телефона. При четвъртия опит вече се включваше директно гласовата поща. Изпратих му есемес: „Огнян, нека поговорим спокойно двамата, моля те. Обичам те много." Отговори ми след два дни, кратко: „Знам, мамо. Но това не променя онова, което ти казах."
Мария научи всичко — не знам точно от кого, може би Дарина й е казала, а може и той самият да й е писал. Дойде у дома бясна.
„Мамо, аз никога не съм те карала да гледаш децата ми. Ти сама предложи. И сега Огнян използва това като аргумент, че уж го подценяваш?"
„Аз не го подценявам изобщо, Мария."
„Точно, и аз това казвам! Тогава защо се чувстваш длъжна да ми се оправдаваш?"
Не успях да й обясня в момента, че се оправдавах именно защото в някакво доста тъмно кътче на съзнанието си продължавах да чувам думите на Огнян и не можех напълно да ги отхвърля, колкото и да се опитвах. Защото може би, в крайна сметка, Огнян беше отчасти прав в казаното. Не за парите — тях ги разделих напълно поравно между трима ни, това е обективен и неоспорим факт. А по-скоро за прекараното време, за реалната близост от ден на ден — че Мария ме имаше на разположение всеки ден от седмицата, а Огнян ме виждаше само на празници. Че Дарина спокойно можеше да намине за чаша чай след работа, докато Огнян трябваше да кара три часа само за да изяде една чиния чорба и после да се върне обратно в празното си студио в София.
Мина вече цял месец оттогава. Огнян още не се обажда. Мария е твърдо убедена, че това е изцяло негов проблем и че просто трябва да му се даде малко повече време. Дарина внимателно казва, че Огнян „може би леко преувеличава нещата, но всъщност го разбира".
Аз вечер сядам сама на масата с онази бродирана покривка, дело на собствената ми майка, и вадя старата тетрадка, в която пазя сметките на ателието. На последната страница си водя друга сметка — колко следобеда съм прекарала с децата на Мария тази година, колко пъти съм готвила за тях, колко пъти Огнян е карал три часа само за да седне срещу мен на тази маса.
Миналата седмица най-после отидох в банката, вместо да продължавам да чакам той да омекне сам. Изтеглих от собствените си спестявания шест хиляди лева — това, което успях да събера през годините от шевното ателие — и ги преведох на Огнян с едно единствено основание в бележката: „За теб, от мен, не от лозето". После отворих тетрадката и пресметнах на пръсти колко часа съм гледала внуците на Мария през последните пет години, колко пъти съм готвила за нея — и изпратих на Дарина две хиляди лева, а на самата Мария обясних, че занапред парите за детегледачка ще излизат от нейния джоб, не от моето свободно време. Обадих се и да й кажа, че занапред ще гледам децата само два следобеда в седмицата, не всеки ден.
Мария се разкрещя по телефона, че й режа краката точно преди новата учебна година. Огнян дойде на другия ден, без да звъни предварително. Седна на същата маса, погледна превода на телефона си, после погледна мен.
„Не заради парите го направих, мамо" — каза тихо.
„Знам" — отвърнах. — „Затова ти ги връщам не като дял от лозето, а като време, което не съм ти дала. Дългът е мой, не на сестра ти."
Той не каза нищо повече. Само взе една лъжица от студената вече чорба и я доизяде.
