Резултатите от биопсията трябваше да получа в петък. Петъкът винаги е мой ден – така си го наредих след смъртта на Здравко, за да имам поне един ден в седмицата, който принадлежи само на мен. В петък уреждам сметките, плащам режийните, минавам през поликлиниката. Това е моят ритуал, моят ред в света, който се разпадна, когато останах сама.
Казвам се Елена Радева, на шейсет и четири години съм, живея в квартал Тракия в панелен блок вече тридесет и две години. Работих цял живот като медицинска сестра във вътрешно отделение на градската болница – от дипломирането до пенсионирането. Може би затова толкова добре познавам процедурите, всички тези пълномощни, бланки, печати. И може би затова, когато в петък сутринта застанах на регистратурата в поликлиниката на булевард „Стефан Стамболов", веднага усетих, че нещо не е наред.
Жената на гишето потропа нещо на клавиатурата и каза, че резултатите са получени в четвъртък. От дъщеря ми. Че се обадила предварително и уведомила, че ще дойде вместо мен.
Не се бях обаждала. Не бях предупреждавала никого. Стоях пред стъклото и усещах как ми пламват ушите, а после ръцете ми изстиват.
– Извинете, но нали не може просто така да давате чужди резултати – казах, гласът ми се пречупи по средата на изречението и сама се засрамих от това.
Жената зад стъклото сви рамене, сякаш беше най-обикновено нещо на света.
– Имаше личната Ви карта и писмено пълномощно. Всичко беше по правилата.
Каква лична карта. Какво пълномощно. Седнах на синята пейка под прозореца, защото краката ми отказаха да ме държат, а възрастният мъж до мен, с прекалено голямо яке, ме погледна разтревожено. Махнах с ръка, че съм добре. Но не бях добре. Изобщо не бях добре.
Единствената ми дъщеря, Мария, държеше вкъщи, в някаква чантичка или шкафче, резултатите от моята биопсия. А аз нямах нищо. И най-болезненото – през целия четвъртък, през цялата вечер, не ми беше звъннала.
Мария е на тридесет и девет години, фармацевтка, държи заедно с съдружничка аптека в квартал „Възраждане". Разведе се преди четири години, отглежда сама дванайсетгодишния Ники. Идва при мен в неделя, понякога във вторник след работа, винаги с торба от Кауфланд – кисело мляко, каквото харесвам, и онези зърнени бисквити, които не понасям, но ги изяждам, защото тя ги купува с такава убеденост, че са полезни за мен.
След смъртта на Здравко нещо между нас се скъса. Той беше нещо като преводач, буфер – докато беше жив, Мария не би се осмелила да ми говори с тона, с който говори сега. Че трябвало повече да излизам от вкъщи. Че прекарвам прекалено много време сама. Че трябвало „да направя нещо със себе си", сякаш съм стар мебел, който трябва да се даде за реставрация.
Бучката усетих преди три месеца, под душа, съвсем случайно. Отидох при личния лекар, после на ехография, после на мамография. Онкологът каза направо – нужна е биопсия. И тогава направих глупостта: казах на Мария. Не защото имах нужда от подкрепа. Просто цял живот такива неща се казваха на Здравко, а сега него го нямаше, и автоматично го казах на дъщеря си.
Съжалих веднага, защото реагира точно както се опасявах.
– Мамо, аз ще се погрижа. Ще те запиша при добър лекар, познавам някого през аптеката, не се притеснявай, аз ще оправя нещата.
Не исках никой да „оправя нещата" вместо мен. Исках сама, в своето темпо, със своя страх, който поне щеше да е мой. Обяснявах ѝ го на кухненската маса, а тя кимаше с онова движение, което винаги означава „добре, мамо, но пак ще направя както реша".
Биопсията ми направиха преди две седмици, в понеделник. Мария звънеше всеки ден, питаше за резултатите. Казвах ѝ, че още ги няма. В сряда сестрата в регистратурата съобщи, че ще са готови в четвъртък или петък. Казах на дъщеря си, че сигурно ще стане чак след седмица. Излъгах съзнателно, защото исках сама да отворя този плик, в своята кухня, с чая си от маточина, който суша на балкона. Да прочета. Да разбера. Да си поплача, ако трябва, без свидетели. И чак тогава да кажа на когото и да било.
Междувременно Мария взела личната ми карта в сряда вечерта, когато се отби за малко и правеше кафе за двете ни, а аз отидох до банята. Написала си е пълномощно, вероятно на моя собствена бланка, която пазя в шкафчето заедно със здравната си книжка и другите документи – защото аз подреждам нещата, цял живот съм така, всеки документ на мястото си. И отишла за моите резултати. Моите.
Върнах се от поликлиниката с празни ръце. Седнах в кухнята, на стола, който скърца от години и който все не ми се занимава да дам за поправка. Обадих се на Мария. Вдигна на първото позвъняване, сякаш седеше с телефона в ръка и чакаше.
– Мамо, знаех, че ще се обадиш.
– Къде са моите резултати, Мария.
– У мен. Ами как иначе? Ти щеше да седиш сама вкъщи, да четеш едно и също изречение по сто пъти и да се тормозиш. А аз съм фармацевт, поне разбирам по-добре от теб тези неща.
Замълчах. През прозореца съседката от партера викаше кучето си, някакво улично кученце, което ѝ бягаше редовно към контейнерите за боклук. Обикновена четвъртъчна вечер в Тракия, телевизор при съседите през стената, мирис на пържен лук от стълбището. А аз седях сред всичко това съвсем сама, без собствените си резултати от собствената си болест.
– Донеси ми ги. Днес.
– Мамо, може пък аз първо сама да видя какво пише и спокойно да ти го обясня, за да не се тревожиш напразно…
– Мария. Това е моето тяло. Моят резултат. Моят плик. Донеси ми го незапечатан, до един час, или сама ще дойда за него във „Възраждане" и ще го направя пред клиентите в твоята аптека.
Пристигна след четирийсет минути. Застана на прага с чантата в едната ръка и плика в другата, вече леко намачкан, сякаш го е носила със себе си цял ден, отваряла го е, може би снимала, може би звъняла на някого да се консултира. Не попитах. Взех плика, седнах на масата и го отворих сама, бавно, с чая си, точно както си бях планирала от самото начало.
Промяната се оказа доброкачествена, изискваща по-нататъшно наблюдение, но засега без операция. Толкова ми олекна, че ръцете ми се разтрепериха над листа. Но това не промени случилото се преди това.
На следващия ден, в събота, отидох в поликлиниката сама, този път за нещо съвсем друго. Поисках формуляр и подадох писмена декларация, с която отменях всички досегашни пълномощни, издадени в моята медицинска документация на трети лица, включително на дъщеря ми. Регистраторката попита дали искам да впиша ново пълномощно за някого друг. Казах, че не, засега никого.
Смених и патрона на входната врата – не защото се страхувах за вещите си, а защото ключът, който имаше Мария, ѝ даваше достъп до шкафчето ми с документи, а аз исках то да е изцяло мое. Струваше ми сто и осемдесет лева при ключаря на пазара до „Тракия", който между другото успя да ми разкаже историята на брат си от Стара Загора. Направих само един нов ключ – резервния оставих при съседката от втория етаж, леля Веска, с която пием чай в неделя.
Когато Мария дойде следващата неделя с торбата от Кауфланд и онези нейни бисквити, ключът не пасна. Стоя пред вратата, звъня по домофона, а аз слязох долу, защото така беше по-честно – да ѝ го кажа в лицето, не през заключена стълбищна площадка.
– Мамо, какво означава това, защо не ме пускаш.
– Пускам те. Винаги, когато се обадиш предварително и попиташ дали може да дойдеш. Но вече нямаш ключ, Мария, и нямаш пълномощно за моите резултати. Отмених го вчера в поликлиниката.
Гледа ме дълго, с торбата в ръка, от която стърчеше ъгълът на кутията с бисквити.
– Исках само да ти помогна.
– Знам. И точно затова боли повече, отколкото ако го беше направила от злоба.
Качихме се заедно горе, обядвахме – тези бисквити впрочем изобщо не ги ядох, за първи път от дълго време ѝ казах направо, че не ги харесвам, и я помолих следващия път да купи нещо, което харесвам аз, не тя. Засмя се, малко изненадана, сякаш това беше най-странното нещо, което беше чувала от мен. Но входната врата вече отварях само аз. И това ми стигаше.
