Казвам се Светозар Иванов, на четирийсет и две години, монтьор съм в сервиз край автогарата в Плевен. Жена ми Боряна ме праща да ви разкажа как стана с онази стая и мебелите на тъста ми — защото от нейната уста звучи иначе, а истината, както аз я видях, е малко по-сложна.
Тъща ми, Магдалена Христова, живее в блок на „Дойран", пети етаж, асансьорът не работи от зимата. Стаята, за която пишем, беше на брат ѝ Боян — той замина да учи медицина във Варна преди две седмици и остави зад себе си гардероб, бюро и легло с ортопедичен матрак, взети преди пет години от магазин в София.
Аз го подучих да продаде мебелите, честно казано. Седяхме на терасата, пиехме по едно пиво, и му казах: „Бай Боян, що да стои това нещо да събира прах, продай го, изкарай някой лев за общежитието." Той се съгласи веднага — още същата вечер майка му снима шкафа от всички страни и го качи в групите за продажби в областта.
Цената беше по-ниска от пазарната, исках да ѝ помогна да приключи по-бързо, защото знаех, че ѝ трябват парите за ремонт на стаята — щеше да я превръща в килер за буркани и варено сладко, нейна отдушна стая, както я нарича.
Първият отклик дойде бързо. Жена на име Силвия — не помня фамилията — писа веднага: дали мебелите още са налични, колко години са, защо продават, има ли драскотини, пропадания, дали чекмеджетата се отварят леко, дали пантите скърцат, дали матракът влиза в цената, дали доставката е включена. Магдалена ми звънна развълнувана — „Този човек ме разпитва като на изпит" — но отговори търпеливо на всеки въпрос, направи нови снимки на дневна светлина, сложи линийка до всеки ъгъл за мащаб.
После дойде молбата за отстъпка — три деца, живеят на една заплата. Обадих се на Боян по видео, той сви рамене: „Дай ѝ намаление, мамо, не сме търговци на старо желязо." Магдалена свали петнайсет процента от цената. Срещата се уговори за шест вечерта следващия ден.
Силвия дойде с половин час закъснение, с мъж си и две деца — момче на около седем и момиченце по-малко. Мъжът — Дончо, разбрах името му чак на вратата — огледа стълбището и измърмори нещо за асансьора. Остави децата в коридора с нареждане да не пипат нищо, особено момчето, защото „все троши".
Влязоха в стаята. Дончо прокара пръст по рафта, намери „драскотина", която при оглед се оказа отблясък от лампата. Отвори вратичката на гардероба, посочи петно по дървото — шарка на фурнира. Дръпна чекмеджето на бюрото — леко изскърцване от панти, незначително. Всеки намерен „дефект" се превръщаше в аргумент за нова отстъпка. Поискаха още двайсет процента надолу заради „петия етаж без асансьор" и носачите, които щели да плащат.
Магдалена отказа — цената си оставаше окончателна. Тогава дойде удар номер две: доставката. „Ние сме многодетно семейство, нямаме пари за хамали, не ви ли е жал?" — повиши глас Дончо точно когато влязох да видя какво се бави толкова.
Казах му направо: мебелите не са боклук, никой не ги кара насила да купуват. Силвия го дръпна за ръкава, опита се да омекоти нещата, после внезапно поиска телефонния ми номер — „мъжът ми има два леви крака, предния път сглоби табуретка и тя се разпадна на другия ден". Дадох номера, с уговорка да пишат по „Вайбър", защото не винаги мога да вдигам в сервиза.
Разделихме се с уговорка: на другия ден в единайсет сутринта идват с кола, плащат в брой. Магдалена застана до перваза на прозореца, подреди трите снимки на телефона си едну до друга и каза нещо, което не бях чувал от нея — „Ако утре не дойдат на точния час, продавам на първия, който пише."
На другия ден единайсет стана дванайсет. Никой. Тъща ми звъня на Силвия — отказан разговор. Опита втори път — същото. Писа в чата: „Светлано… тоест Силвия, добър ден, щяхте да дойдете в единайсет, всичко наред ли е?" Съобщението се вижда прочетено. Никакъв отговор.
Аз самият звъннах от моя номер — сигнала отрязваха веднага, сякаш чакаха точно моето обаждане, за да го откажат. Чаках до два следобед с усещането, че ни разиграват нарочно — може би да ни изтощят, да свалят цената с още една финална реплика в последния момент.
В три без петнайсет на вратата се почука. Дончо, без Силвия, без деца. Влезе направо в стаята, без да пита, и каза: „Взимаме, но само за половин цена — иначе си търсете друг купувач, пък после ще съжалявате, че стои месеци необявена." Държеше в ръка найлонова торба с някакви хартии — както по-късно се оказа, разписка, която беше приготвил предварително, сякаш сделката вече беше решена по неговите условия.
Тук се намесих аз. Казах му спокойно: никой тук не съжалява за нищо, стаята вече има друг купувач — излъгах, но исках да видя реакцията му. Той пребледня, опита се да каже нещо за „дадена дума", за уговорката от предния ден. Отговорих му, че уговорка, върху която не се явяваш в срок и после не вдигаш телефона, вече не е уговорка за никого.
Магдалена през цялото време стоеше до вратата на стаята с телефона в ръка — беше отворила приложението на „Фейсбук Маркетплейс" и вече пишеше отговор на друга жена, Радка от квартал „Сторгозия", която питаше само едно нещо: „Кога мога да дойда да платя и взема?" Без въпроси за дефекти, без искания за отстъпка.
На Дончо каза само едно изречение, без да вдига поглед от екрана: „Мебелите вече не се продават на вас — приятен ден." Затвори вратата, преди той да успее да отговори нещо. Чух стъпките му надолу по стълбите — тежки, накъсани, с по-дълга пауза на всеки етаж — явно не беше очаквал отказ след толкова дни пазарлък.
Радка дойде същата вечер, с брат си и малък бус, плати осемстотин лева в брой — точната цена, без нито лев отстъпка, — пресметна си вещите за петнайсет минути и изнесе всичко по стълбите без да каже и дума повече от „благодаря, пазете се на стълбите, хлъзгаво е."
Магдалена преброи банкнотите на кухненската маса, прибра ги в стар плик от хартия с печат на пощенска станция, и ми каза, докато броеше: „Другия път, като дойде някой да разпитва три дни наред и не идва на срещата — веднага пиша на следващия в списъка." Нямаше в гласа ѝ злоба, само спокойна сметка — цена, срок, следваща стъпка.
Силвия написа същата вечер есемес: „Съжалявам, случи се нещо със сина ни, утре идваме сигурно." Магдалена отвори екрана за секунда, показа ми го и с едно движение на палеца изтри съобщението.
