Радостина вкара ключа в бравата, но не завъртя. Просто стоя на тъмната площадка и слушаше. Отвътре долитаха гласове — Ангел и сестра му Биляна. Смееха се. После разпозна смях на трети глас и нещо в стомаха ѝ се сви. Това беше бившата му жена.
Бутна вратата и влезе направо в хола. На масата — полупразни чаши с ракия, салата от патладжан, чиния с луканка. Биляна държеше малък плюшен плик с гланцирани снимки, които беше извадила от дамската си чанта. Не на тяхната сватба.
— О, ето я невестата! — Биляна дори не се опита да скрие плика. — Гледаме си спомените. Антоанета точно разказваше за медения им месец в Гърция.
Радостина остави пазарските чанти на земята. Беше купила продукти за вечеря — смяташе да направи пълнени чушки на фурна, любимите на Ангел. Сега доматите и оризът изглеждаха абсурдно.
— В моята кухня ли? — попита с равен тон.
— Хайде, Роси, не започвай — Ангел се надигна от фотьойла. — Антоанета просто мина да поздрави. Тя е в Пловдив за два дни.
— И решихте да прегледате сватбените снимки. В нашата всекидневна. Докато ме няма.
Биляна прибра снимките в плика с рязко движение и го пъхна обратно в чантата си.
— Антоанета беше част от това семейство десет години. Не можеш просто да я изтриеш като грешка в бележник. Тя поне знаеше как да се грижи за брат ми — не го оставяше да яде готови баници от кварталната фурна.
Радостина се засмя. Беше кратък, сух звук.
— Аз работя до шест и половина всеки ден, Биляна. Антоанета не работеше никъде, защото Ангел я издържаше. Но явно това е „грижа“ — да харчиш чужди пари и да поръчваш кетъринг за гостите.
Антоанета стана, прибра телефона си в дамската чанта и спря пред Радостина за секунда.
— Той все още спи на лявата страна на леглото, нали? Питам, защото аз винаги му казвах, че хърка по-малко, когато е на дясната.
Усмихна се — не подигравателно, а с тихата увереност на човек, който знае нещо, което ти не знаеш, и излезе.
Когато вратата след нея се затвори, Биляна рязко се извърна към брат си.
— Ангеле, виж какво направи. Заради нея тя си тръгна.
— Никой не я е карал да си ходи — Радостина вдигна чантите и ги понесе към кухнята. — Но следващия път, когато влезеш в дома ми със снимки на бившата съпруга на мъжа ми, направо си взимай багажа отвън.
Биляна се изправи рязко.
— Това не е твой дом! Това е апартаментът на Ангел! Лелините пари отидоха за първоначалната вноска, ти дори не си плащала ипотеката!
Радостина остави чантите на кухненския плот и се върна в хола. Пръстите ѝ стискаха дръжката на една празна найлонова торба, която беше взела от плота, без да осъзнава.
— Не, Биляна. Апартаментът е мой. Родителите ми го купиха на мое име срещу наследството на баба ми от Карнобат, още преди да се оженя за Ангел. Ти го знаеш, просто го забравяш всеки път, когато ти изнася.
В стаята думите увиснаха тежки и плътни като въздуха преди лятна буря. Ангел се взираше в килима — евтин персийски имитат, който майка им беше донесла преди три месеца.
— Ангеле? — Биляна го изгледа с очакване.
— Вярно е — каза той, без да вдига глава. — Апартаментът си е неин.
Биляна грабна якето си от закачалката.
— Значи така. След всичко, което направихме за теб… Поне Антоанета уважаваше семейството ни.
— Антоанета уважаваше парите ви — отсече Радостина. — Затова си тръгна, когато бизнесът на Ангел потъна. Беше четвъртата година от брака им, точно преди Коледа. Забрави ли? Или и това го няма в снимките ти?
Биляна отвори уста, но не намери думи. След секунда входната врата се хлопна с такава сила, че стъклото на витрината издрънча.
Двамата останаха сами. Ангел отиде до прозореца и дълго гледа надолу към улицата — крушовите дървета по тротоара вече цъфтяха, а от съседния балкон някой беше пуснал радиото на програма „Хоризонт“. Водещият четеше прогнозата за времето — дъждове в края на седмицата.
— Не трябваше да го правя — каза накрая.
— Кое точно? — Радостина се облегна на рамката на вратата. — Да поканиш бившата си жена в дома ни? Да оставиш сестра си да ме унижава? Или да наричаш брака си с Антоанета „десетте най-хубави години“ пред гости на вечеря? Защото всичко това се случи, Ангеле. И то само през последния месец.
Той се обърна, без да отлепя гръб от перваза. Лицето му изглеждаше състарено изведнъж — бръчки около очите, които Радостина не беше забелязвала преди.
— Мислех, че така е по-лесно. Да не влизам в конфликт с тях, да им давам това, което искат…
— И на мен да ми даваш това, което искам — да мълча. Четири години мълчах, Ангеле. Четири години слушах как майка ти и сестра ти сравняват всяка моя стъпка с Антоанета. Моето готвене, моите подаръци, дори начина, по който спя — защото Антоанета винаги ставала първа и правила кафе на цялото семейство. А аз, като нощна смяна в болницата, явно съм мързелива.
Той направи крачка към нея, но тя вдигна ръка.
— Не сега. Утре ще говорим. Сега съм твърде ядосана, за да чуя извинения, които не променят нищо.
Онази нощ Радостина спа в хола на дивана. Не защото не искаше да бъде до Ангел, а защото ѝ трябваше празнота без нечие дишане до нея. В спалнята имаше твърде много от него — дрехите му на стола, книгите му на нощното шкафче, снимка на родителите му от Великден. В хола поне имаше само неща, които бяха нейни.
На следващата сутрин Ангел излезе рано. Когато се върна, носеше две кафета от „Неделя“ — кварталното кафене на площад „Славейков“. Седна срещу нея в кухнята и зачака.
— Казах на Биляна, че няма да идва повече без покана — започна той. — И на майка също. Обадих се и на двете. Обясних им за апартамента, за всичко. Майка ми плака. Биляна ми каза, че съм се превърнал в под чехъл.
Радостина отпи от кафето. Беше горчиво — така го предпочиташе, без захар.
— Какво още?
— Казах им за спомените. Че Антоанета е част от миналото ми, но че съм избрал да бъда с теб, и че всеки път, когато ми напомнят за нея, нараняват теб. А аз повече няма да го позволя.
— Това го казваш за пети път. И всеки път след две седмици Биляна идва с нова история за „онези чудесни дни“.
Ангел сложи длан върху масата — не я докосна, но беше близо.
— Този път е различно. Защото ти беше готова да ме изгониш. И защото имаше право.
Радостина отмести чашата си и остави ръцете си да лежат в скута ѝ, стиснали салфетката, която беше донесъл с кафетата. Мълча дълго. После стана, отвори хладилника и извади продуктите за пълнени чушки.
— Ако искаш да остана, ще трябва да направиш нещо повече от това да им се обадиш.
— Какво?
— Да продадеш всичко, което е нейно.
Ангел се поколеба. После сведе брадичка към гърдите си.
Същия следобед събраха вещите на Антоанета от гардероба в коридора — стара кутия със снимки, порцеланова статуетка на котка от Самоков, която тя беше забравила, няколко книги с нейния подпис. Ангел ги опакова в кашон и ги занесе в гаража, а оттам — направо в колата.
— Утре ще ги закарам на черквата за благотворителния базар — каза, като се върна горе. — Няма да чакам адреса ѝ.
Радостина изтупа ръце от прахта на гардероба и затвори вратичката му.
— Добре.
Същата вечер, докато Радостина миеше чиниите, телефонът на Ангел иззвъня в хола. Той погледна екрана, стисна челюст и остави апарата да вибрира върху масата, без да го вдигне. След малко позвъни отново. И още веднъж. Радостина чу проплакване от слушалката, преди той да натисне червения бутон и да изключи звука.
— Майка ми е — каза ѝ, без да я гледа. — Иска да ѝ обясня как съм могъл да позволя „онази жена да изгони сестра ти от собствения ти дом“. И утре ще звъни пак, и вдругиден.
Радостина избърса ръце в кърпата и му подаде чиста чаша за вода. Той я пое и я задържа в шепите си, без да пие.
През следващите три дни Ангел не вдигна нито веднъж. На четвъртия ден Биляна се появи пред входната врата.
Носеше найлонова торба с две бутилки вино от изба „Вила Мелник“ и кутия шоколадови бонбони. Усмихна се с ъгълчето на устата, докато Радостина я гледаше от прага.
— Мир? — попита Биляна. — Осъзнах, че прекалих. Няма смисъл да сме врагове.
Радостина не помръдна да я пусне.
— Ангел не е тук. Аз няма да пия вино с човек, който преди три дни ми каза, че домът ми не е мой.
Биляна пусна усмивката и я замени с твърд поглед.
— Очаквах повече разбиране. Антоанета поне щеше да ме покани вътре.
— Аз не съм Антоанета. Това беше целият проблем, нали?
Жената остави торбата на стълбището и си тръгна, без да каже нито дума повече.
Два часа по-късно Ангел получи съобщение от майка си: „Биляна била при вас с вино и бонбони, а жена ти я е отпратила като просякиня. Срамувам се от сина си.“ Той го прочете пред нея, изтри го и не отговори.
Вечерта седяха един срещу друг на кухненската маса и ядяха претоплени пълнени чушки, които Радостина беше сготвила сутринта. Ядяха, без да говорят, но той протегна ръка и докосна кокалчетата на пръстите ѝ, докато държеше вилицата. Тя остана неподвижна за момент, после продължи да се храни — без да отдръпва ръка.
Три месеца пълзяха бавно и плътно, като мартенско топене на сняг по софийските тротоари. Ангел беше спрял да ходи в неделя на обяд у майка си — ритуал, който бе спазвал, откакто се помнеше. В първите седмици телефонът му прегряваше от пропуснати повиквания. После звъненията оредяха, а с тях и името му в списъка за семейната вайбър група. Беше изтрит, без предупреждение.
Един вторник Биляна се появи на вратата им отново. Този път без вино, без бонбони. Очите ѝ бяха зачервени, а червилото — размазано в единия ъгъл, сякаш беше бърсала уста набързо с опакото на ръката си. Държеше плик — същия, в който преди месеци беше донесла снимките на Антоанета.
— Мога ли да вляза? — попита, без да гледа Радостина в очите.
Ангел стоеше зад жена си и чакаше. Радостина отстъпи встрани.
— Влизай.
В хола Биляна седна на ръба на дивана, все едно посещаваше чужд дом. Стискаше плика в скута си с две ръце, без да го отваря, а кокалчетата ѝ бяха побелели от напрежение.
— Не съм тук, за да се карам — започна тя. Гласът ѝ беше дрезгав и се чупеше на сричките. — Майка ми ме накара да дойда, защото каза, че съм развалила всичко и че докато не го оправя, нямало за какво да се връщам при нея. Тя… тя ми затръшна телефона…
Биляна извади снимките от плика и ги разпръсна в скута си — части от чужда сватба, които сега изглеждаха като смет, изваден от чекмедже.
— Тогава разбрах, че никога не съм те приемала истински — продължи тя, като прегъна една от снимките на две и я остави на масата с лице надолу. — Но това беше само началото. Когато майка ми затвори, аз стоях половин час на дивана и гледах тези снимки. И се опитах да се сетя за нещо — каквото и да е — което ти си направила грешно в този дом. Не можах да намеря нито един истински повод. Само фамилията ти. Само това, че не си Антоанета.
Тя плъзна останалите снимки по масата в безпорядък, без да ги подрежда.
— Виждах те като заместител на някого, който си е тръгнал. А ти не си заместител. Ти си тази, която остана.
Радостина прибра разпилените снимки една по една и ги подравни в тесте. После ги остави в ъгъла на масата, без да ги връща в плика.
— Не мога да забравя тези четири години, Биляна. Но мога да започна на чисто. Ако и ти си готова.
Биляна прокара длан по лицето си, за да изтрие мокрите следи под очите.
— Готова съм.
Вечерта Радостина и Ангел вечеряха сами. Беше приготвила пълнени чушки — най-накрая. Докато се хранеха, Ангел изведнъж остави вилицата и се усмихна.
— Знаеш ли какво ми липсва?
— Какво?
— Торта с мед. Онази, която ядяхме на първата ни среща, помниш ли? В сладкарницата на Главната.
Радостина го погледна. Беше забравила за тази торта. Беше я избрала тя, защото Ангел се беше объркал в менюто, а тя беше казала: „Вземи тази, няма да сгрешиш“. И наистина не беше сгрешил.
— Утре ще купя една — каза.
— Аз ще я купя — отвърна той. — Искам да е от мен.
На следващия ден Ангел се върна от работа с картонена кутия от сладкарницата. Тортата с мед беше точно такава, каквато я помнеха — два блата, тънък слой крем, орехи отгоре.
Докато режеше парчетата, Радостина забеляза, че ръцете му не треперят. И че снимката на родителите му от Великден беше обърната с лицето към стената на полицата в хола, до техните снимки. До сватбената им снимка в Пловдивския старинен град — двамата на фона на калдъръмена уличка, а зад тях балкон с мушкато.
Ангел не каза нищо, но вечерта извади стария албум със снимки на Антоанета, който беше скрил на дъното на гардероба в спалнята още преди три месеца — беше го забравил там, докато другите вещи заминаваха за църквата. Този албум не беше същият като онзи, от който Биляна беше вадила гланцираните отпечатъци; беше по-стар, подвързан с избеляло кадифе, личен. Сега го пъхна в торбата за хартиени отпадъци. Радостина го видя и разбра мълчаливия му срам, но не коментира. Просто направи кафе и му го подаде — горещо, без захар.
Рано сутринта, докато Ангел още спеше, тя слезе да изхвърли боклука. Над контейнерите се виеше мъгла откъм Тепетата и някъде от съседния блок лаеше куче. Тя спря за секунда, погледна торбата с албума в контейнера и се върна вкъщи. Вратата зад нея щракна.
