Марина Данчева стоеше от половин час до прозореца на кухнята в двора си край Копривщица и постоянно бършеше ръцете си в престилката, макар че отдавна бяха сухи. Навън се стелеше мъгла над нивите, миришеше на мокра слама и на дим от печката с плочки. На перваза радиото тихо предаваше пътната обстановка, никой не го слушаше истински.
— Стоян, виждат ли се вече? — извика тя към стаята.
Стоян Данчев, петдесет и три годишен, седеше на масата и се правеше, че чете вестника от миналата седмица. В действителност беше прегледал трета страница вече трети път, без да запомни и дума от нея. Ръцете му, едри и белязани от машинно масло, лежаха плоско върху масата. Тридесет и четири години беше сглобявал и поправял земеделска техника в сервиза си в Пирдоп, първо като чирак, после като свой собствен шеф. Никакъв сапун на света не можеше вече да махне съвсем мръсотията от пукнатините по пръстите му. Под масата за кратко потри с длан гърдите си — натиск, който познаваше от седмици и криеше за себе си.
— Още не — каза той. — И спри вече да местиш тенджерите. Тук има храна за цяла рота.
— За зетя ни едва ще стигне — отвърна Марина. — Момче от София, Стоян. Трябва да покажем, че и ние можем нещо.
— Може да се покаже и с радост, без да падаш полумъртва от готвене — измърмори той. Марина му хвърли поглед, който се задържа по-дълго, отколкото заслужаваше забележката — напоследък твърде често беше виждала това движение с ръката към гърдите му.
Дъщеря им Виктория беше единственото им дете, родено късно — Марина беше на двадесет и седем, Стоян на тридесет. Всичко, което имаха, беше вложено в това момиче. Виктория беше завършила с отличие Немската гимназия в Пловдив и после беше заминала за София да следва икономика. Сега работеше в застрахователна компания, или беше банка — Стоян постоянно ги бъркаше. Днес се прибираше вкъщи. Не сама.
— Как се казваше пак? — попита Стоян за десети път вече.
Марина въздъхна. — Константин. Константин Ковачев. Запомни го веднъж завинаги.
— Ковачев. Звучи достатъчно безобидно.
— Баща му е професор, майка му е лекарка. Той самият уж ръководи нещо, отдел или фирма, не разбрах точно.
— Значи пари.
— Вики каза, че има собствен апартамент и скъпа кола.
Стоян помълча малко. Собствен апартамент, скъпа кола, голяма фирма — всичко това звучеше като от друг свят. Самият той живееше в старата къща, която беше поддържал със собствените си ръце, откакто баща му му я беше преписал. Колата му беше дванадесетгодишна комби, с която веднъж месечно ходеше до строителния магазин в Пирдоп. Този софийски бъдещ зет му се струваше човек от друго време. Точно затова тревогата не му даваше мира.
Колата видя пръв — и после я видя как спира. Дълга, черна, лъскава кола пълзеше по разкаляния черен път, твърде ниска за дупките тук, и заседна с буксуващо задно колело в калта на половината път до двора. Немска овчарка от съседния двор, на име Барон, се разлая и хукна към оградата.
— Заклещил се е — каза Стоян и вече ставаше. — Облечи нещо по-подходящо, Марина, това ще отнеме време.
Тръгнаха заедно през двора, покрай Барон, който се беше поуспокоил и сега само любопитно душеше около колата. Виктория слезе първа, с боти на ток, които веднага потънаха в калта, но пак се разсмя и прегърна майка си. — Мамо! Тате! Това е Константин.
Мъжът на шофьорското място завъртя пак ключа, задното колело буксува и пръсна кафява каша по лъскавия калник. Едва на третия опит слезе — висок, слаб мъж с явно скъпо палто. Излъсканите му обувки веднага потънаха в калта. Погледна за миг надолу към тях, после обратно към колата, сякаш тя можеше сама да се измъкне.
— Мисля, че някъде затънахме — каза той и вече вадеше телефона си от джоба на палтото. — Знаете ли пътна помощ тук наоколо?
Стоян не отговори веднага. Отиде до багажника на собствената си кола, паркирана пред плевнята, извади без дума крик и няколко стари дъски, които винаги държеше за такива случаи, и приклекна до задната гума, без да се притеснява за панталона си.
— Не ви трябва пътна помощ — каза той, докато пъхаше дъските под гумата. — Трябват ви десет минути и някой, който да бута.
Константин стоеше отстрани, телефонът все още в ръката му, и гледаше как Стоян поставя крика. — Да — искам да кажа, мога ли да помогна с нещо?
— Можете ли да буташе, без обувките да ви пречат?
Кратко колебание, после Константин остави телефона на покрива на колата, внимателно събу обувките, постави ги в сухата трева край пътя и застана по чорапи зад колата. Виктория го гледаше, стиснала устни, сякаш се чудеше дали да се разсмее, или да се засрами.
Не отне и десет минути. Стоян даде знак, Константин бутна, колата се плъзна по дъските и излезе на твърд път. Константин обу калните си крака обратно в обувките, без дума да каже за състоянието на чорапите си, и подаде ръка на Стоян.
— Благодаря. Наистина.
Стоян я стисна. Мека и топла, без нито един калюс, но този път с малко кал по нея. Такива ръце, помисли си той, обикновено държат смартфон или хубава писалка. Днес обаче бяха бутали, без много да се приказва. И това си струваше нещо.
— Добре дошъл. Влизайте, тук вее.
Първите тридесет минути в къщата минаха спокойно. Константин похвали гредите, старата печка с плочки — „автентично", нарече я, и добави, че с малко ремонт и добра изолация от такъв имот сигурно може да се направи „нещо истинско". После попита за контакт за телефона си, после за паролата на WiFi-то. Наложи се да му обяснят, че тук няма кабелен интернет, само мобилна мрежа, и то само ако се застане до прозореца на кухнята.
— Няма проблем — каза той, но усмивката вече изглеждаше малко пресилена. — Вики, можеше да споменеш колко изолирано е тук.
— Не е изолирано. Село е.
В един часа седнаха на масата. Марина беше надминала себе си: сарми, кюфтета, шопска салата, туршия, баница с боровинки от собствената градина. Едва имаше място на масата.
— Божичко — каза Константин. — Това стига за цяла седмица.
Седна, сгъна салфетката точно на коленете си и веднага посегна към ножа и вилицата, както е прието в ресторантите. Стоян наблюдаваше мълчаливо.
След десет минути Константин каза: — Наистина превъзходно. Истинска домашна кухня. Рядко се среща такова нещо, при нас всеки поръчва само доставка.
Марина попита заинтересовано: — Вие изобщо не готвите сам?
— Нямам време. Работя в ИТ сектора, стартъпи, инвеститори, постоянни срещи. Готвенето би било чисто губене на време. — Огледа помещението, гредите, тавана. — Между другото, такъв имот като този, пък и на брега на реката — сигурно струва доста, ако човек реши да го продаде или отдаде под наем.
Стоян остави вилицата. — Не съм решил такова нещо.
— Не, разбира се, имах предвид като цяло. — Константин се усмихна за кратко и се обърна отново към чинията.
Стоян не каза нищо повече. Мислеше си само, че самият той беше стоял по десет, понякога дванадесет часа в студения сервиз и въпреки това още цепеше дърва, кладеше печката и носеше вода от кладенеца. На глас не го изрече, но забележката отпреди остана в главата му като треска под кожата.
Постепенно разговорът стана по-оживен. Константин разказваше подробно за бизнеса си: рисков капитал, мащабиране, навлизане на пазара. Марина кимаше учтиво, без да разбира и половината. Виктория гледаше годеника си с нескрито възхищение. Стоян слушаше и изчакваше. След десетилетия с машини и хора беше развил усет: ако някоя част не пасва, това рано или късно се проличава — днес вече два пъти, помисли си той, имотът и въпросът за продажбата.
Наля си сок от собствения им двор и попита: — Господин Ковачев, вие явно сте успял човек. Добра работа, подреден живот. Какво точно искате от моята Вики?
Марина замръзна, лъжицата на половината път до устата. Виктория почервеня. Въпросът дойде точно така, както Стоян беше говорил цял живот: направо, без заобикалки.
Константин се засмя за кратко, малко прекалено силно. — Обичам я, разбира се. Какъв е този въпрос.
— Честен — каза Стоян. — Питам, защото виждам: вие и дъщеря ми живеете в различни светове. А който живее в различни светове, рано или късно трябва да реши кой от тях е валиден.
— Тате, моля те — промърмори Виктория.
— Казвам само какво мисля. Винаги съм бил такъв.
Константин се прокашля, избърса устата си със салфетката, макар да нямаше нищо там. — Разбирам притеснението. Но ви уверявам, намеренията ми са напълно сериозни. Искаме да се оженим напролет, в София, малко тържество, после ще се нанесем в апартамент в „Лозенец".
— В София значи — повтори Стоян. — А сервизът тук, къщата — Вики разказа ли ти какво ще стане тук, ако аз вече не мога да работя?
— Тате!
— Не — каза Константин кратко. — За това не сме говорили.
Стоян кимна, сякаш точно това беше очаквал. Стана, отиде до старата етажерка до печката и извади кафява папка с документи, която пазеше там от години. Не я сложи веднага на масата, а я задържа под мишница.
— Ще ви кажа какво стана, преди да продължите с плановете — каза той. — Преди три месеца получих инфаркт. Лек, но достатъчен, за да ми каже лекарят в Пирдоп: Стоян, така както досега, не може да продължава.
Марина хвана ръката му. — Искахме да кажем на Вики по-късно, когато—
— Кога, Марина? Като вече лежа в болница и никой не пита? — Той отвори папката. Вътре имаше извлечения от банкова сметка, договор за прехвърляне на сервиза в Пирдоп, който беше сключил с дългогодишния си чирак Мартин, и нотариалния акт за къщата. — Продадох сервиза на Мартин. Осемдесет хиляди лева, на три вноски за две години. Първата вноска вече е дошла. — Посочи с пръст извлечението. — Къщата тук остава каквато е, на мое и на Маринино име, докато и двамата сме живи. После е на Вики. Не на теб, господин Ковачев. Не на общия ви апартамент в „Лозенец". На нея.
Константин примигна. — Та това никога не е било поставяно под въпрос—
— Беше, в главата ми поне — каза Стоян спокойно. — Защото тридесет и четири години съм гледал как хора от града идват, женят се, и две години по-късно имотът някак си изведнъж е прехвърлен, защото зетят е имал нужда от кредит или добра бизнес идея. Преди малко, на масата, сам попита колко би струвал имотът, ако човек реши да го продаде или отдаде под наем. Това не беше общ въпрос, Константин. Беше първият.
Виктория имаше сълзи в очите. — Тате, не е честно да му го натякваш сега—
— Не му натяквам нищо. Казвам как стоят нещата. — Стоян извади последния лист от папката, свежия нотариален акт, който миналата седмица беше уредил при нотариуса в Пирдоп, и го сложи на масата, точно до сармите. — Пише го черно на бяло. Къщата и имотът, изцяло на името на Вики при наследяване. Ако се ожените, направете си брачен договор, това си е ваша работа. Но това тук остава семейна собственост.
Константин дълго гледа листа. После погледна Виктория, чийто поглед беше твърдо вперен в него, и накрая собствените си обувки, по които още имаше засъхнала кал. Помълча малко, преди да каже: — Не трябваше да задавам този въпрос преди малко. Беше необмислен, не злонамерен, но необмислен. Прав сте, това тук е семейна собственост и така трябва да си остане. Аз самият ще предложа брачен договор с разделност на имуществото преди сватбата — не защото го изисквате вие, а защото така е редно.
Стоян го изгледа за миг, после прибра нотариалния акт обратно в папката. — Добре. Сега всеки да яде баницата си, преди да изстине.
Марина стана, донесе баницата с боровинки, и разговорът продължи, по-предпазливо, но без озлобление. Навън Барон излая още веднъж към някоя врана, после над нивите се възцари тишина.
Вечерта, когато Виктория и Константин вече бяха в стаята за гости, Стоян седеше сам в сервиза зад къщата и затвори папката за последно. Марина стоеше на вратата, с вълнено одеяло през ръката, и го гледаше как връща папката на рафта, между каталозите с инструменти, където стоеше от години.
— Е? — попита тя.
— Бута кола от калта, без много да се оплаква, и при това си събу обувките — каза Стоян и загаси лампата в сервиза. — Засега това ми стига.
