Казвам се Венцислав, имам петдесет и осем, и от три години затварям ателието по обяд, за да отида при тях.
Арендувам малкото помещение на партера под блока на Тодора и Иван от седемнайсет години — шия завеси, поправям ципове, ушивам панталони за цялия квартал в Стара Загора. Иван ми е като батко — работехме заедно в текстилния цех преди да го закрият, после той стана механик в автосервиза на ъгъла, а аз останах с машините и конците. Тодора пък винаги минаваше покрай витрината ми с хляб и зеле от пазара, потропваше на стъклото, питаше имам ли кафе. Четирийсет и три години бяха женени.
Преди три години започна. Отначало дребни неща — забравяше къде е оставила очилата, после питаше по три пъти в един и същ ден дали синът им Данчо е дошъл на гости. Иван не казваше нищо на никого, просто един ден го видях да затваря сервиза по-рано и да бута пазарска количка към блока с две мрежи — едната с лекарства, другата с портокали, защото Тодора ги обичаше, макар да забравяше след час, че вече е ядяла.
Аз съм съседната врата на живота им, не роднина, не лекар — просто шивач, който вижда улицата през стъклото цял ден. И затова виждам нещо, което никой друг не забелязва, защото никой друг не стои на едно място толкова дълго.
Виждам как в седем без петнайсет сутрин Иван слиза с пешкира през рамо, защото е помагал на Тодора да се облече, и сяда на стъпалото пред блока да изпие едно кафе на прав крак, преди да отвори гаража. Виждам как по обяд, когато затварям за почивка, той минава с нея под ръка покрай хлебарницата — не защото имат работа там, а защото тя обича миризмата на топъл хляб и той й купува симид всеки ден за шейсет стотинки, макар да знае, че половината ще остане в хартията.
Онзи вторник през октомврий, когато небето над Стара Загора беше сиво-бежово като всяка есен тук, затворих ателието в дванайсет и десет и тръгнах да им нося ушит калъф за една възглавница — Тодора ми беше поръчала още през август да го направя, беше избрала плат с лавандула. Качих се до апартамента им на третия етаж, вратата беше открехната, защото Иван вече не я заключваше, за да не се паникосва тя, ако той слезе за пет минути до аптеката.
Чух гласа му преди да вляза. Говорел с нея тихо, обяснявал й за трети път коя година сме и че синът им живее в Пловдив, а не отвъд океана, както тя за момент беше решила. В гласа му нямаше раздразнение, само същата спокойна интонация, с която казваше едно и също изречение сутрин, обед и вечер.
Тя седеше на дивана пред телевизора, настроен на канал с природа — лъвове в савана, диктор говореше нещо за сезона на дъждовете. Иван седеше до нея с чаша чай, която беше изстинала отдавна. На масичката имаше бележник — негов почерк, дати и часове: "11:30 — обяд", "14:00 — Мемантин, една таблетка", "16:00 — разходка до парка Аязмото, ако е топло".
Подадох калъфа. Тодора го взе, опипа плата, усмихна се — не каза нищо за лавандулата, не помни вече поръчката. Но после се обърна към Иван и каза три думи, които той сигурно чува по десет пъти на ден: "Обичам те, Иване."
Той не каза нищо. Само взе ръката й и продължи да гледа лъвовете по телевизора.
Останах петнайсет минути, колкото изисква възпитанието, после слязох. Но преди да изляза, Иван ме спря на прага: "Вен, аз не се опитвам да върна живота, който имахме. Просто правя най-доброто от този, който имаме сега."
Два дни по-късно, в четвъртък вечерта, тъкмо прибирах разкроена плат в шкафа, когато чух през тавана трясък — тъп, кратък, последван от нищо. Познавам таваните на тази сграда от седемнайсет години, знам кога пада нещо леко и кога пада тяло. Излязох на стълбището. Иван вече тичаше надолу по площадката по чорапи, без обувки, крещеше нещо към вратата на вход Б, където живее съседката им, фелдшерка. Докато стигна първия етаж, линейката вече пиукаше отвън пред блока — беше точно седем и четирийсет и две, погледнах часовника на ателието, сам не знам защо точно това запомних. Иван вървеше до носилката, хванал ръката на Тодора през одеялото, и повтаряше: "Тук съм, тук съм", докато тя питаше кой е той.
Нищо не беше счупено — паднала беше на хлъзгавите плочки, удряла глава в ръба на ваната. Но от болницата я задържаха два дни за изследвания, а Иван не излезе от неврологията, държейки папката с нейните резултати — дебела, пожълтяла по краищата, събирана три години насам.
Данчо дойде от Пловдив на третия ден, за да вземе бащата да се прибере да се нахрани поне веднъж. Заварих ги двамата в коридора на болницата, Данчо със сако, преметнато през ръка, явно идвал право от офиса.
— Татко, стига. — Гласът му беше изморен, не груб. — Има заведение в "Свети Онуфрий", говорих вече с директорката, има свободно легло идния месец. Плащам аз, не искам пари от тебе.
Иван не вдигна поглед от папката.
— Обещах й нещо преди четирийсет и три години, Данчо. Не съм обещавал "докато е лесно".
— Ще те съсипе това, тате. Ще паднеш и ти, после кой?
— Тогава ще падна до нея.
Данчо погледна към мен, сякаш търсеше съюзник, но аз стоях с калъфа от хартиена торбичка аптечни чорапи, които бях донесъл за Тодора, и не казах нищо. Не е моя работа да съдя сина — той плаща половината лекарства и идва, когато може. Но в тази папка с резултати нямаше никакво негово име, вписано като дежурен.
Миналата събота, минавайки край блока с плик стари конци за рециклиране, видях Иван да бута инвалидния стол на Тодора по алеята покрай парка Аязмото. Спрял беше до една пейка, сочеше й нещо в кленовите листа. Тя гледаше нагоре и мърдаше устни, без звук. Не искаше от нея да помни нищо. Просто вървял до стола, бавно, с ръка на облегалката.
Аз затварям ателието си в шест, прибирам се, вечерям сам — жена ми почина преди осем години, нямам с кого да споделя такива неща освен с иглата и конеца.
Тази сутрин минах по-рано от обичайното. Беше седем без петнайсет. Иван седеше на стъпалото пред блока, пешкирът още през рамото му, чашата с кафе димеше в студения въздух. Вдигна ръка към мен, кимна с глава към гаража, после отпи, остави чашата на бетона до крака си и се изправи да отваря ролетката.
