— Ти луда ли си, Магдалено? — Калоян тресна чашата в мивката така, че отекна чак в коридора. — Какво е това нещо? Веднага го махай!
Магдалена не отговори. Събу си обувките, без да пуска малкото рижо коте. То спеше, свито на кълбо в дланта ѝ, и дори не трепна от виковете на мъжа ѝ.
— Сега ще ми кажеш, че не си чела в интернет. Заразно е. Токсоплазмоза. Ти си на деветия месец, за бога! — Калоян застана на вратата на кухнята, блокирайки пътя ѝ. Ръцете му трепереха. — Дай ми го, ще го занеса долу.
— Няма. — Магдалена проговори тихо, но нещо в гласа ѝ го накара да замръзне. — Това коте ми спаси живота и живота на детето ни. Така че ще живее тук.
Калоян пребледня. Отвори уста, но не излезе звук. Магдалена му посочи стола до масата.
— Седни. Ще ти разкажа какво се случи днес.
Седмица по-рано леля ѝ, жената, която я беше отгледала, почина в съня си. На сутрешната си почивка Магдалена просто беше отишла да ѝ занесе баница и прясно мляко и я намери в леглото — спокойна, с полуусмивка на устните. Котката на леля Стоянка, стара и почти сляпа, спеше на възглавницата до нея и тихо мъркаше.
— Знаеш ли кое беше последното нещо, което тя ми каза? — Магдалена галеше котето между ушите. — Три дни преди да си отиде бяхме на гости с теб, помниш ли? Ти излезе да паркираш колата пред блока на ул. "Цар Иван Асен", а леля ме дръпна настрана в кухнята. Беше запалила газта под джезвето и ме гледаше с тия нейните очи, дето винаги знаеха повече, отколкото казваше. "Сънувах баща ти", рече. "Стоеше на края на село, до крушата дето изсъхна, и ми махаше с ръка. Вика ме да ида с него". Леля сипа кафето в джезвето и го остави да ври. "Но аз му казах, че не мога. Искам да видя правнучката ми". И тогава ми стисна ръката толкова силно, че пръстите ми побеляха. "Магдалено, ако ме сънуваш, след като си отида, не идвай. Обещай ми".
Калоян мълчеше. Отвън, откъм булевард "Симеоновско шосе", долетя вой на линейка.
— Три дни по-късно нея я нямаше — продължи Магдалена. — А снощи сънувах баща си. Стоеше пред входа на банята в старата ни къща в Лозенец, беше се облегнал на касата и си играеше с ключовете от колата, както правеше като беше жив. "Хайде, дребосъче — вика, — ще те закарам". И тръгна напред. Знам, звучи налудничаво, но краката ми в съня сами тръгнаха подире му. Не можех да спра. А после чух мяукане.
Котето в ръцете ѝ се размърда и прозя. В кухнята ухаеше на липов цвят от отворения прозорец. През юли "Лозенец" винаги мирише така.
— Извърнах се в съня и видях това коте да стои насред пътя, а срещу него летеше камион. И то същото коте, което сънувам от малка. Същото. С три цвята, с бялото ухо, с тази тъмна точица на носа.
— Почакай. — Калоян посегна и несръчно пипна козината му. — Сънувала си го? Като малка?
— Да. През цялото си детство. Мама не ми даваше да гледаме животни, но аз всяка нощ го сънувах. И тази сутрин се събудих с този сън в главата. Зеленият човек на светофара на бул. "Черни връх" светна, аз тръгнах, и изведнъж чух мяукане зад гърба си. Обърнах се и то стоеше ей там, до кофата за смет. Едно в едно с което от съня. Спрях се да го погледна. Направих крачка към него…
Гласът ѝ секна. Котето извъртя глава и я погледна право в очите.
— И в този момент чух трясък. Строшителен. Джип беше излетял на тротоара точно там, където стоях преди секунда, и се беше забил в спирката. Стъкло и ламарини навсякъде, хора крещяха… Шофьорът бил пиян, в момента го вадиха от купето, целият в кръв. Ако не бях направила тази крачка към котето, щях да съм под джипа. Заедно с детето ни.
В кухнята се възцари тишина. Не от онези театралните, а истинска — тежка, през която се чува само хладилникът и дишането на двама души, които току-що са осъзнали колко близо са били до ръба.
Калоян стана от стола. Прекоси бавно кухнята и взе котето от ръцете ѝ. Беше мъничко, може би два месеца, и тежеше колкото картоф. Долепи го до гърдите си.
— Как се казва? — попита той с глас, който Магдалена почти не позна.
— Още не съм му измислила.
— Пламък. Кръщавам го Пламък, защото е рижо. И защото ни спаси от ада.
Магдалена се засмя. За първи път от погребението насам. И в този миг нещо тупна в корема ѝ — силно, настоятелно, сякаш бебето риташе в знак на съгласие. После още веднъж. И още.
— О, не… — прошепна тя.
— К'во, какво има?!
— Мисля, че започна. Сега. В момента.
След четири дни Магдалена се прибра у дома. Калоян я чакаше на вратата с грейнало лице, а в краката му, на тепания килим от Самоков, който майка му им беше подарила, седеше Пламък и ближеше лапата си със съсредоточения вид на човек, свършил тежка работа.
— Направих всичко, което ми каза ветеринарят — започна да изрежда Калоян. — Купих му протеинова паста, ново легло, въобще всичко най-добро от "Орбита". Ваксината я сложихме вдругиден. И си взех отпуск, за да съм тук. И за теб, и за Пламък, и за…
Той се намръщи и протегна ръце. Магдалена му подаде малката Елена. Тя спеше, свита в пелените, и миришеше на мляко и на нещо неуловимо — на нов живот.
— Здрасти, дребосъче. Аз съм баща ти. — прошепна Калоян. Очите му блестяха, а на бузата му вече пълзеше една-единствена сълза, която той дори не забелязваше.
После двамата седнаха в хола. Калоян държеше Елена на гърдите си, а Пламък, намръщен и съсредоточен, се беше покатерил на облегалката на дивана и тупаше с опашка по рамото му.
Магдалена ги гледаше и мълчеше. После погледна през прозореца. Там, над покривите на София и връх Витоша, потънал в здрач, първата вечерна звезда вече светеше. И тя знаеше, без да може да го обясни, че леля ѝ и баща ѝ я виждат. И се усмихват.
