Беше на трийсет и две години, когато за пети път чу „не" от собствения си работодател. Казваше се Тодор Станев и работеше като инженер в конструкторския отдел на голям пловдивски завод за електронни детайли — място, което обичаше повече, отколкото някои хора обичат собствения си дом. Коридорите миришеха на спойка и на кафе от автомата, в стола всеки четвъртък сервираха една и съща таратор супа, а той от седем години седеше на същото бюро до прозореца.
Не мечтаеше за собствена фирма. Искаше само да строи добри машини.
В гаража на улица „Брезовска", до блока в Тракия, беше сглобил нещо, което през 1988 година изглеждаше като научна фантастика — малка платка, която можеше да се включи към клавиатура и обикновен телевизор. Една вечер, докато съседът от долния етаж надуваше радиото докрай и през стената се чуваше вечерният информационен блок, Тодор натисна един клавиш. На екрана се появи буква.
Тогава компютърът не навяваше представа за бюро в апартамент. Навяваше представа за зала, пълна с шкафове с размерите на гардероб, за институт, за завод — за нещо, до което обикновеният човек нямаше достъп. А Тодор гледаше своята платка и виждаше нещо съвсем друго: машина за всеки.
Работеше в завода, затова реши, че редно е първо да предложи идеята на собственото си предприятие. Отиде при началника на отдела. Отказ. Написа доклад до дирекцията. Отказ. Опита пак, през познат от планов отдел. Отказ. Четвърти път — през профсъюза, с надеждата, че поне някой ще прочете документацията. Отказ. Пети път, вече без големи надежди, подаде писмена молба направо до техническия директор.
Отговорът дойде след три седмици, едно изречение на фирмена бланка: „Не виждаме пазарно приложение за устройство, предназначено за лична употреба."
Логиката беше разбираема за времето си. Кой има нужда от компютър в къщи? Институциите имат свои машини, предприятията имат свои изчислителни центрове. Звучеше разумно.
До Тодор в тази история стоеше неговият приятел от детинство, Пламен Герджиков — момче, което никога не беше успявало да запои дори прост кабел, но пък можеше да продаде сняг на ескимос. Тодор му донесе този отговор от завода, хвърли листа на масата в кухнята на Пламен и седна тежко на столчето.
— Прочети го пак — каза Пламен, въртейки листа срещу светлината, сякаш искаше да провери дали печатът е истински. — „Не виждаме пазарно приложение." Тошо, тия не виждат собствения си нос.
— Завод е, Пламене, не врачка. Те смятат в тонове ламарина и петгодишни планове.
— Добре, защото аз не трябва да смятам в петгодишни планове. — Пламен отдръпна чашата си, сякаш правеше място за нещо по-важно. — Хайде да го продадем.
— Да продадем какво? Това е платка за клавиатура, не е сирене.
— Всичко е стока, стига някой да иска да я купи. А аз ти казвам, че хората ще искат.
Тодор поклати глава, но не стана от масата. Искаше само да покаже схемата на колегите от радиолюбителския клуб в Къщата на техниката — може някой да помогне да се доусъвършенства, може някой да изкара няколко бройки за познати. Пламен имаше друг план и, както се оказа, по-дълъг език от търпението на Тодор.
За да събраха пари за първата партида, двамата заложиха малкото, което имаха. Пламен продаде своя „Запорожец", купен година по-рано от спестявания от допълнителна работа — предаде ключовете на новия собственик от квартала, без дори да се обърне след колата, когато тя потегли. Тодор занесе в комисионния на „Опълченска" своя програмируем калкулатор, донесен от братовчед от Чехословакия. Стоя пред щанда по-дълго, отколкото беше нужно, въртейки го в ръцете си, преди да подпише разписката.
През пролетта на 1989 година, заедно с трети съдружник, Емил Божков, регистрираха в Пловдив малка кооперация с название „Ябълката" — името дошло от дървото, растящо под прозореца на работилницата, в която запояваха първите екземпляри. Поръчка за първите двайсет бройки направи магазинът за електроника на площад „Централен".
Седяха на кухненската маса на Емил до три през нощта — Тодор с поялника, Пламен със списъка на частите, разпънат до термоса със вече изстинал чай, Емил проверяваше всяка платка под лампата, преди да я прибере на купа с готовите. Двайсет бройки. Часовникът на печката удари три без петнайсет, когато Тодор приближи последната платка до телевизора, назаем от съседа. Ръцете му трепереха, докато натискаше клавиша — точно както при първата платка в гаража, само че сега някой чакаше това и някой беше платил за него.
Буквата се появи на екрана. Пламен удари с юмрук по масата толкова силно, че чашите подскочиха.
— Двайсет пъти едно и също и двайсет пъти работи — каза той. — Тошо, тия в твоя завод да си сложат отказите в рамка.
Сутринта откараха кашона в магазина на площад „Централен". Собственикът, господин Казаков, преброи бройките, после преброи парите — осемнайсет хиляди лева за цялата партида, в брой, в плик, който Пламен скри под сакото си, преди още да излязат през вратата. На улицата застанаха тримата, без да кажат нищо, докато Емил не се засмя, тихо, сякаш сам не си вярваше.
— Значи вече имаме фирма — каза той.
— Имаме празен плик от калкулатор и пълен плик от компютри — отвърна Тодор. — Това явно се казва прогрес.
Радостта продължи точно шест дни. На седмия в работилницата се появи Казаков лично, без предизвестие, с бележник в ръка.
— Искам петдесет бройки. До края на месеца.
Пламен понечи да стисне ръката му в знак на сделка, но Емил вече пресмяташе наум резисторите, кондензаторите, платките — и спря.
— Нямаме части за петдесет. Нямаме дори за трийсет.
— Тогава ги намерете — каза Казаков. — Имам купувачи от Асеновград и от Карлово, които питат всеки ден. Ако не аз, друг ще им предложи нещо подобно, и тогава вече губим двамата.
Частите за електроника извън държавните канали се намираха трудно и на черно, на цени, които изпиваха печалбата от първата партида за броени дни. Емил предложи да изчакат следващия месец, за по-добра доставка. Пламен настояваше да рискуват веднага, докато поръчката е гореща. Тодор мълчеше над схемата, после каза единственото, което знаеше със сигурност:
— Ако закъснеем, той ще отиде при някой друг. Ако направим калпаво нещо набързо, пак ще отиде при някой друг. Трябва ни снабдител, не безсънни нощи.
Снабдителят се оказа стар колега от завода — същия завод, същия коридор, същата миризма на спойка — човек от отдела по доставки, който на тихо, без договор на хартия, се съгласи да отделя излишните платки от бракуваните партиди срещу процент. Опасна сделка: ако някой от ръководството разбере, Тодор рискуваше не само уволнение, а и нещо по-лошо за времето — обвинение в кражба на държавна собственост. Нощем си мислеше за това повече, отколкото за резисторите.
Партидата от петдесет излезе навреме, с два дни закъснение, не с един месец. Качеството не падна — Емил отказа да изпрати бройка, в която не вярваше, дори под натиска на Пламен, който вече броеше наум печалбата. На предаването в магазина Казаков отвори кашона, извади машина наслука, включи я на място, пред очите на тримата, към телевизор, домъкнат от задната стаичка.
Буквата се появи.
— Добре — каза само той, затвори капака и плати.
Седмица по-късно Тодор минаваше пешком покрай завода, по същата улица, по която ходеше седем години на смяна. Спря пред витрината на магазина за електроника, на две преки от портала на предприятието — не онзи на площад „Централен", а нов, малък щанд, който беше отворил наскоро. На рафта, до вносни калкулатори, стояха подредени пет машини с надпис „Ябълка", ръчно изписан на картонче отдолу. Продавачката обясняваше на млад мъж как се включва към телевизор.
Не влезе. Остана на тротоара, с ръце в джобовете на палтото, и погледна през стъклото, докато младежът вадеше пари от портфейла си и ги подаваше на продавачката.
На другия ден в работилницата го чакаше бележка от Казаков — искаше вече сто бройки за есента, с предплата. Пламен я прочете на глас два пъти, после я залепи на хладилника, до старата разписка от комисионния магазин, останала там от пролетта.
— Калкулатора вече не го броим за загуба — каза той. — Той купи това.
Тодор не отговори веднага. Погледна бележката, после схемата на масата, после телевизора на съседа, който вече твърдо стоеше в ъгъла на работилницата, без да се връща никога повече горе.
— Пет пъти ми казаха „не виждаме пазарно приложение" — каза той накрая. — Сега имаме списък от хора, които ни чакат на опашка. Ще им пратя копие от бележката на завода, като им стане молбата за просрочена доставка.
— Няма да го направиш — засмя се Емил.
— Не — съгласи се Тодор. — Но ми е приятно, че мога.
