Оправях тестото за баница на плота, когато чух ключа в апартамента да превърта два пъти — начин, по който Ивайло никога не заключваше, когато влизаше сам. Погледнах през открехнатата врата на кухнята и видях две пътни чанти, преди да видя жена.
„Марта, ела да се запознаеш с Вероника.“
Той го каза така, както се казва „запознай се с новия колега“ — леко, между другото, сякаш аз бях тази, която трябваше да положи усилие да бъде мила. Излязох в антрето с брашно по пръстите. Вероника стоеше с палто с цвят на масло, ръчна чанта „Майкъл Корс“ и поглед, който вече беше преценил апартамента квадратен метър по квадратен метър.
Не знам защо, но първото, което забелязах, беше, че под палтото си носеше едни съвсем обикновени спортни обувки — сиви, с оръфан връх, каквито никоя жена с диамантени обувки на снимките в Инстаграм не би обула. Дребна подробност. Запомних я, без да знам още защо.
„Защо има куфари?“ — попитах.
Вероника се усмихна първа. Ивайло не.
„Защото ще живее тук“, каза той, все едно ми обяснява защо е сменил марката на кафемашината.
Осемнайсет години бяхме заедно, дванайсет от тях — женени. Апартаментът в „Лозенец“ беше купен с парите от продажбата на бабината ми къща във Троян, не с неговите. Автосервизът, който Ивайло управляваше от четири години, беше отворен с моя депозит от сто и десет хиляди лева, вложен като капитал в неговата фирма — на хартия аз бях съдружник с четиридесет процента дял. Той май беше забравил тази подробност, докато сваляше вратовръзката си в антрето на моя апартамент.
„Ивайло, обясни ми къде ще спи тя.“
„В стаята за гости. Ние сме възрастни хора, Марта. Отворен брак. Вероника ме прави щастлив, писна ми да се крия.“
Вероника вече вадеше бутилка шампанско от найлонова торба и търсеше чаши в шкафа, сякаш го правеше от години.
„А аз какво трябва да правя?“ — попитах.
„Да го приемеш.“
Не спорих. Не защото бях примирена, а защото от четири дни знаех нещо, което той не знаеше, че знам.
Три месеца по-рано намерих сметка за хотел „Санкт Петербург“ във Варна — уикенд, за който Ивайло каза, че е бил на обучение в Пловдив. После дойдоха новият парфюм, паролата на телефона, забравените „извънредни срещи“ до късно. Не му казах нищо. Не защото не ме болеше — просто исках да разбера какво точно се случва, преди да реагирам. Заведох се при адвокат Славчева на „Витоша“ още през юли — за да разбера какви са ми правата върху апартамента и дела ми в сервиза, ако нещата тръгнат зле. Тогава научих и нещо друго: Вероника Тодорова не е разведена. Омъжена е — от седем години, за мъж на име Кирил Тодоров, собственик на веригата автомивки „Блясък“ в Пловдив. Разделени, живели са у различни роднини, но развод не бе подаван никога.
Обадих се на Кирил в понеделник. Кратък разговор, повече мълчание от негова страна. Той ми остави номера си и каза само: „Ако разбереш нещо конкретно, обади ми се веднага — денем или нощем.“
Сега, вечерта, докато Вероника разливаше шампанското в две чаши от моя сервиз „Zwilling“, а Ивайло вече сядаше на дивана като у себе си, аз оставих кухненския нож внимателно на плота.
„Без спор?“ — попита Вероника с лека насмешка в гласа.
„Знаех си, че накрая ще си разумна“, каза Ивайло с онова изражение на облекчение, което по-късно щях да помня с почти физическо отвращение.
Взех телефона. Ивайло се намръщи.
„На кого се обаждаш?“
„На някого, който трябва да чуе за новата ни уредба.“
Кирил вдигна на второ позвъняване.
„Марта?“
„Да. Стана тази вечер. Тя е тук, у нас, с куфарите.“
Кратка пауза. После глас, спокоен и студен като хладилна витрина: „Съм на десет минути.“
Затворих. Вероника се засмя нервно, но с нещо в очите, което вече издаваше тревога — може би миризмата на одеколона на Кирил, останала в паметта й от седем години брак.
„Кой беше?“
„Нищо драматично“, отвърнах и се върнах при тестото.
Точно петнайсет минути по-късно звънецът иззвъня. Ивайло отвори — без да пита кой е, все още убеден, че сцената е негова.
На прага стоеше висок мъж с тъмносиньо палто, ключове от кола в едната ръка и телефон в другата, на екрана на който се виждаше снимка от преди седем години — сватбена. Вероника пристъпи към вратата с чашата в ръка.
Чашата се изплъзна и се пръсна на паркета — вино и стъкло се смесиха в локвичка до сивите й спортни обувки.
„Това е моят съпруг!“ — извика тя, а гласът й се пречупи по средата на думата.
Ивайло стоеше с отворена уста и не намираше какво да каже.
Кирил не повиши тон. Влезе, погледна Вероника, после Ивайло, после мен — сякаш проверяваше кой от тримата ще му обясни ситуацията.
„Аз я търся от три седмици“, каза той тихо. „Тя каза на майка си, че е на семинар в Банско.“
„Кирил, аз… мога да обясня…“ — започна Вероника, но той вече вадеше телефона и звънеше на някого.
„Адвокате, тя е намерена. „Лозенец“, адрес…“ — продиктува номерата на блока, без да откъсва очи от нея. После затвори и се обърна към Ивайло: „А ти — ти знаеш ли, че по документи все още сме женени? Всичко, което е купила с твои пари през последната година, е съпружеска имуществена общност. Адвокатката ми вече го знае.“
Ивайло пребледня толкова, колкото и Вероника преди малко. Хвърли поглед към мен, сякаш очакваше да го спася от собствената му вечер.
Не му подадох ръка. Отидох в спалнята, взех папката, която пазех от юли в чекмеджето с бельото — плик с копие от нотариалния акт на апартамента, извлечение от банковата сметка, откъдето беше платен капиталът в сервиза, и договора за съдружие с моите четиридесет процента.
Оставих папката на масата в хола, до разлятото вино.
„Ивайло, обаждала се два пъти на счетоводителката ни тази седмица. Утре сутрин отиваме заедно в банката — ще преместя моя дял от капитала на сервиза в отделна сметка на мое име, както позволява договорът за съдружие. От утре ти управляваш само петдесет и девет процента от бизнеса, не сто. А до петък очаквам адвокат Славчева да подаде документи за развод по вина — с всичките разписки за хотела в Варна, приложени към делото.“
„Марта, чакай, нека поговорим…“
„Говорили сме достатъчно тази вечер.“ Хвърлих поглед към куфарите, все още стоящи до входната врата. „Тя ще ти трябва по-скоро от мен — явно има да урежда развод, докато ти уреждаш своя.“
Кирил вече отваряше вратата, стискайки Вероника леко над лакътя — не грубо, но категорично. Тя се извърна назад към Ивайло, търсеше нещо в лицето му — може би обещание, че той ще я защити, ще каже нещо. Той не каза нищо. Стоеше насред хола ми, с вратовръзка в ръка и шампанско, което вече бе изветряло.
На следващата сутрин, докато Ивайло спеше на дивана в собствения си сервиз — защото ключовете от апартамента вече бяха само в мои ръце, ключарят от улицата беше сменил цилиндъра още в осем — аз бях в банка ДСК на „Черни връх“ с папката под мишница. Касиерката преброи сумата два пъти, преди да я прехвърли: сто и десет хиляди лева, плюс лихвата от четири години, на отделна сметка, само на мое име.
Излязох на улицата. Валеше леко, септемврийски дъжд, и някой продаваше вестници на ъгъла до аптеката — същият продавач, който стоеше там от години, дъвчещ семки и подмятащ дребни на клиентите. Спрях се за секунда, купих си един „Труд“, без да го отворя дори.
Прибрах папката в чантата, до нея и разписката от банката — плътна, малко нагъната, с печат в горния десен ъгъл — и тръгнах към адвокатската кантора на „Витоша“, без да поглеждам назад.
