Дъждът шибаше по прозореца на пералното помещение, барабанеше в ламаринения перваз и правеше локвите на асфалта сребристи. Миришеше на омекотител и мокри обувки. Телефонът извибрира върху пералнята – името на Симона светна като рекламен надпис. Мая го гледа цяла секунда, преди да вдигне. Момичето отсреща говореше така, сякаш потвърждава резервация за фризьор. Знаеше графика на Иван до минута. Знаеше какво ѝ е обещал – че след Коледа ще приключи със семейството и ще заживее при нея. После дойдоха снимките. Хотелско легло, дланта му върху кръста ѝ, светкавицата уловила халката, която още носеше у дома. Същата халка, която потропваше по масата, когато Лилия му показваше домашното по математика.
Мая не изкрещя. Държеше черен найлонов чувал в едната си ръка и телефона в другата. Време за сгъване на живота нямаше – хвърли вътре актовете за раждане, опаковка нурофен, таблетите за училище, чифт сухи чорапи и замразените чушки от фризера, защото просто ги грабна, без да мисли. Лилия, дванайсетгодишната, стоеше в коридора с ръкави, смъкнати до пръстите. Очите ѝ бяха прекалено спокойни.
– Татко идва ли? – попита, без да трепне.
– Не – каза Мая.
Калоян, който беше на осем, завлече одеялото с динозаврите до колата, без да издаде звук. Мила пищеше за розовите си ботуши на задната врата и Мая обеща да се върне за тях, макар че не знаеше дали изобщо ще стъпи пак в тоя дом.
Иван влезе точно когато натискаше последния куфар. Погледна багажа, после нея, сякаш истинското предателство беше, че е престанала да стои мирно.
– Мая, не го прави.
Тя го обичаше четиринайсет години. Беше премълчавала късните му срещи, телефона с екрана надолу, миризмата на хотелски сапун, която си обясняваше с тоалетните на офиса. Сега го погледна веднъж и каза:
– Махни се.
Той стисна устни.
– Ти си прекалено емоционална.
Децата го чуха. И трите. Тогава последното меко нещо в нея замлъкна.
Пътуването до Марково, където живееха родителите ѝ, продължи час и половина през пороя. Чистачките скърцаха. По радиото вървеше стара песен на Лили Иванова и Мая я изключи. Представяше си как майка ѝ ще плесне с ръце, как баща ѝ ще отстъпи от вратата, как чайникът ще изсвири и чисти кърпи ще се появят от раклата в коридора. Вярваше, наивно, че кръвта все още значи подслон.
Баща ѝ отвори входната врата със старото си сиво сако от вълна. Погледна я, после хвърли очи покрай нея – там, където мократа коса на Лилия беше залепнала за бузите, Калоян стискаше одеялото под брадичката си, а Мила се гушеше в яке с два номера по-голямо. Лицето му се промени. Не изненада. Не съжаление. Сметка.
– Мая – изрече той в просъница, – трябваше да се обадиш.
– Нямах време.
Майка ѝ надникна зад рамото му, притиснала длан до стената. Мая пристъпи напред, а водата от ръкавите ѝ капеше върху изтривалката.
– Тате, Иван ми изневери. Трябва ми място за тази вечер.
Погледът му се плъзна по колата – куфари, опрени в прозорците, консерви в хартиен плик, таблети под хавлиена кърпа. После вратата се плъзна напред – без затръшване, само мекото щракване на човек, който избира да не ни познава.
Десет минути по-късно брат ѝ Стоян излезе от страничния вход и се загледа в мокрия бетон, не в лицето ѝ.
– Няма място, Мая – промърмори. – Тате е стресиран, на мама кръвното… Знаеш как е.
– Ти живееш сам в тристаен апартамент.
Той преглътна, но не помръдна към децата.
– Сложно е.
Сестра ѝ Цвета вдигна на високоговорител, докато дъждът се стичаше по китката на Мая. Каза, че прибързва, че браковете имали трудни моменти, че не редно да мъкне децата през цялата област, понеже някой наранил гордостта ѝ. Гордостта ѝ.
Зад гърба ѝ Лилия прегърна Мила, а Калоян продължаваше да стиска одеялото с динозаврите, загледан в затворената врата – все едно, ако чака достатъчно, дядо му ще отвори отново.
Тогава черният чувал се разпра. Чорапи се разпиляха по мокрия асфалт, розовото кардиганче на Мила се плъзна в локвата, а малка пластмасова лъжичка за сироп отскочи и спря до обувката ѝ. Пакетът със замразените чушки се разкъса, и те се търкулнаха встрани – започнаха да се топят в дъжда, мътна вода потече по цимента. Мая коленичи, за да събере нещата, и застина, стиснала скъсания найлон с две ръце. Светът се сви около нея – чуваше само равномерното туптене на капките. После погледът ѝ се вдигна към затворената врата, мина по лицата на децата, мокри до кости, и тя прошепна:
– Това е краят.
Трите думи отекнаха вътре в нея като ключ, превъртян в ръждясала брава. Тя се изправи, събра с две движения останалите вещи в чувала, натъпка ги в багажника и подкара колата обратно към Пловдив. Не плака. В гърлото ѝ стоеше буца, но ръцете на волана бяха стабилни. Мила беше заспала, Лилия мълчеше, а Калоян тихо повтаряше стихче от училище, сякаш да заглуши дъжда.
Спря на една бензиностанция на „Околовръстното“, купи четири банички с кашкавал и четири чаши чай, седнаха на мокрите пейки под козирката и тя набра Рая – колежка от счетоводството, единственият човек, който не задаваше излишни въпроси.
– Можеш да дойдеш веднага – каза Рая. – Ще постелем дюшеци в хола.
Мая не се поколеба.
На сутринта, след като остави децата при нея с обещание да се върне до обяд, тя потегли към стария им апартамент в „Кючук Париж“. В гаража още стоеше сивата Škoda на Иван. Отвътре светеше. Тя отключи с нейния ключ и влезе. В хола, на дивана, седеше Симона с халата на Мая – оная, сатенената с вишневите цветчета. Иван се появи от кухнята с две чаши кафе.
– Какво правиш тук? – изпусна той, а чашите леко издрънчаха.
– Дойдох да си взема нещата. И да ви кажа, че днес подавам молба за развод.
Симона се изправи, но не каза нищо – само заглади с пръсти края на халата, после пръстите ѝ се свиха в юмрук, смачкал сатена. В този жест нямаше самоувереност, а сякаш нещо току-що ѝ беше отнето, без да разбере как.
– Записах обаждането на приятелката ти. Имам снимките. Имам свидетели как остави децата си на дъжда – Мая извади телефона, остави го на масата с екрана нагоре, без да го доближава до никого, просто да бъде там като факт. – Ще вземем апартамента, защото е на мое име след дарението на баба ми. Ти ще си събереш дрехите до довечера.
– Мая, чакай, не можеш така… – започна Иван, но гласът му увисна, защото в очите ѝ нямаше нищо, за което да се закачи.
– Мога – каза тя. – Вече го направих.
Симона си взе чантата и излезе първа. Токчетата ѝ тракаха по стълбището, но се забавиха на последното стъпало – чу се как спира, как чантата прошумолява, сякаш рови за цигари, после тракането продължи по-бавно надолу. Иван остана прав, стиснал чашите, а Мая пристъпи към спалнята и започна да пълни още един чувал – този път не черен, а здрав, платнен, от онези за пазар. Прибра снимките от рафта, детските рисунки, малкия плюшен заек на Мила, който беше останал под леглото. След това взе розовите ботуши от антрето и си тръгна.
След седмица баща ѝ се обади. Тя гледа телефона да вибрира върху кухненската маса в новото жилище – двустаен, под наем, с изглед към тепетата. Лилия четеше на дивана, Калоян редеше лего, а Мила ходеше из стаята точно с розовите си ботуши, които не беше свалила цяла сутрин. Мая остави обаждането да премине в пропуснато повикване. После изля чаша студен компот от вишни и седна до прозореца. Небето беше изсветляло до синкавосиво, дъждът беше спрял и дори капчукът вече не пееше.
Тя не заключи вратата след себе си. Но вече не отваряше на всеки, който почука.
