Калоян остави ключа на плота в антрето, без да звънне. Два дни по-рано се прибра от кораба, миришеше на сол и на машинно масло. Беше хвърлил сака право на земята и ме изгледа така… сякаш не съм жена му от шест години, а някакъв счетоводител, дето му бави превода.
— Утре сутринта — каза, без да отмества пръст от екрана — отиваме до банката. Превеждаш парите от дядо ти в общата сметка.
Не попита. Съобщи ми го все едно чете разписание на пристанище.
Погледнах към плота. Там още стоеше недопитата му чаша с кафе от сутринта, до нея — изрезка от вестник за имота в „Тракия“. Мечтаехме си за него, откакто се запознахме, преди осем години, на един купон в Морската градина. Той още учеше за механик, аз тъкмо бях започнала в един счетоводен офис на „Гладстон“. Нямахме нищо, но ми беше хубаво. Сега имахме повече, само че въздухът между нас тежеше.
— Кари, става дума за дванайсет хиляди лева — казах аз. — Дядо ми ги събира цял живот. Продаде си нивата край Асеновград, за да ги има. За черни дни ги остави. Не са… не са за апартамент.
Той остави телефона на масата бавно — с онова старание, което придава на всяко движение тежестта на ултиматум.
— Ние сме женени, Елено. От шест години. Ако ти държиш пари настрани — какво точно означава това според теб? Резервен изход ли? План Б?
В банята капеше кранът. Тропаше през три-четири секунди, точно колкото да не можеш да го забравиш и да не можеш да свикнеш с него.
— Означава — казах, — че дядо ми умря, без да види морето, защото спестяваше всеки лев. За мен, Калояне, не за общ имот. Ти го знаеш. Две години минаха, а аз още не съм пипнала тези пари. Не съм ги пипнала, защото не са мои — те са неговият глас в мен.
Той изсумтя. После стана, взе сака си и се затвори в спалнята.
Вечерта не вечеряхме.
Сутринта беше сряда — пазарен ден на „Добруджа“. Тръгнах пеша, уж да купя домати за мусака, а всъщност просто да се махна от онзи апартамент. Между сергиите цареше обичайната врява: баби се пазаряха за чушки, някой беше разсипал дини на асфалта, миришеше на сладко и на пръст. Седнах на една пейка в градинката отсреща, с два плика дини в краката, и гледах как един старец реже с ножче клонки от липата. Ръцете му трепереха, но държеше ножчето здраво — така, както дядо държеше мотиката последния път, когато го видях на нивата. Две години по-късно пликът с неговите пари стоеше на дъното на гардероба.
Преди пет години, когато Калоян замина за първия си рейс — шест месеца в Атлантика — бях сама в апартамента. Имах температура, вън валеше като из ведро, а аптеката беше затворена. Тогава отворих онзи плик. Преброих ги на леглото, банкнота по банкнота — лева, още от старите, с образа на Паисий. Бяха точно дванайсет хиляди. И си дадох дума, че това е последният резерв. Че ако някой ден стигна до дъното… тези пари ще са спасителният пояс.
Не ги похарчих тогава. На сутринта треската спадна, аптеката отвори, валежът спря. Но пликът остана на дъното на гардероба. И всяка година, когато Калоян заминаваше, а аз оставах с един месечен заплата да се оправям, го отварях. Просто да го видя.
На връщане от пазара минахме през нотариус, за да заверим един документ за данъците. В чакалнята телевизорът работеше без звук — даваха новините, някакво наводнение в Северна България. Климатикът бръмчеше монотонно, а откъм улицата нахлуваше миризма на мокър асфалт. Калоян стоеше до мен и гледаше в една точка на стената, където някой беше залепил стикер с избледнял герб.
— Ако не преведеш парите — каза изведнъж, все така тихо — няма смисъл да даваме капаро за имота в „Тракия“.
— Знам.
— А знаеш ли какво означава това? Че пак ще сме под наем. Че пак ще се връщам от рейс и ще спя в апартамент, дето дори не е наш.
— Наш ли? — извърнах се към него. — Или твой?
Той замълча. Жената на съседния стол шумно затвори чантата си и излезе навън с обувки, които оставяха мокри следи по плочките.
Скандалът назря още три седмици. Вече не говорехме за парите — вече говорехме за принципи. За доверие. За семейство. Само че моето семейство седеше на дъното на плика и мълчеше, а неговото — заемаше цялата стая и искаше всичко.
В един вторник, някъде в началото на юни, се прибрах и го заварих в кухнята. Беше сготвил вечеря — риба на скара, салата. На масата имаше дори запалена свещ — евтина, от онези, дето горят точно четирийсет минути и после угасват.
— Стига толкова — каза. — Щом са ти толкова важни, дръж си ги. Апартаментът ще почака.
Думите му бяха наредени грижливо, като куфар преди път, но под тях напипвах нещо недовършено.
— И какво? — попитах, без да сядам.
— Аз ще взема заем сам. Моят брат ще ми помогне с първоначалната вноска. Апартаментът ще е на мое име, естествено. Ти ще си съпруга, ще си живееш там, но правно… няма да участваш.
Дванайсетте хиляди лева на дядо, дето така и не видя морето, бяха спасили нещо повече от спестяванията. Бяха ми дали правото да стоя права, когато всичко настояваше да коленича. Само че това го разбрах чак на следващия ден.
Не се съгласих. Отидох в банката още в осем сутринта и преведох парите — но не в общата ни сметка. Отворих си нов, отделен депозит, единствено на мое име, и го нарекох „Фонд спешни случаи“. После се прибрах и сгънах преводното нареждане в задния джоб на дънките си.
Вечерта Калоян се прибра пиян. Не беше се случвало никога досега — не и така, в делничен ден, без повод. Извади от хладилника бира и я отвори със зъби. Стоях на масата, пред мен — два листа: преводното нареждане и нотариално завереното пълномощно.
— Покажи ми извлечението — каза той.
— Няма.
— Как така няма?
— Защото не са в общата сметка, Кари. Преведох ги на друго място. Искаш да се увериш — ето ти пълномощно: ако се развеждаме, половината от сумата е твоя. Но докато заминаваш на рейс и ме оставяш сама — парите стоят там, където аз мога да ги докосна веднага. Без да звъня на никого.
Той прочете документа три пъти. После го остави на масата, до рибената кост от снощи, която още не бях изхвърлила. Прокара пръст по ръба на пълномощното — веднъж, два пъти.
— Това е средата — каза накрая. — Между твоето и моето. Ти избра средата.
— Аз избрах да не съм длъжница на собствения си страх.
Той не отговори. Свещта от снощи беше изгоряла до края — стеаринът беше засъхнал на тънка бяла локвичка върху покривката.
На сутринта си тръгна за Варна — нов рейс, този път за Далечния изток. На вратата спря, вдигна ръка — онзи моряшки поздрав, дето значи „до скоро и пази се“ — и прекрачи прага. Чух как асансьорът избръмча надолу и спря.
Отидох до прозореца. На тротоара пред входа съседката от третия етаж разхождаше кучето си — старо, с прошарена муцуна, накуцваше с левия крак. Жената ме видя, махна ми и продължи нататък. Кучето спря за миг, подуши нещо на асфалта, после закуца след нея. Отвореният прозорец пусна вътре миризма на липи и на мокри тротоарни плочи от сутрешния поливен автомобил.
Пликът с парите вече го нямаше в гардероба. Стоеше заключен в банкова трезорна кутия, заедно с преводното нареждане и пълномощното. Съседката зави зад ъгъла с кучето си. Отнякъде долетя сигнал на такси и веднага заглъхна.
