Казвам се Величко Балабанов, на четиридесет и една години съм, живея в Дупница. Разказвам тази история, защото жена ми Румяна вече я разказа по нейному, а аз искам да се чуе и моята страна – не за да се оправдавам, а защото истината има две лица, и второто досега мълчеше.
Тъща ми, Гинка Стоименова, живее на "Кирил и Методий", в блока до старата фурна за хляб, дето сега е заложна къща. Стана на шейсет и осем през юни. Аз й бях зет дванайсет години и през последните три от тях тя не ми говореше нищо, освен "здравей" и "довиждане" – и то през зъби.
Отвън изглеждах като човек, който съсипва семейството си. Отвътре беше друго.
Работех като шофьор на тежкотоварен камион, возех стока по трасето Дупница–Солун и обратно. По три-четири дни ме нямаше вкъщи. Когато се прибирах, къщата миришеше на нещо, дето не можех да го назова – може би на самота, може би на мълчание, натрупано в ъглите като прах зад хладилника. Румяна работеше две смени в шивашкия цех, а Гинка се беше нанесла при нас "временно", след като почина тъст ми Иван, преди шест години. Временното стана постоянно.
Аз пиех. Няма да го скривам и няма да го разкрасявам. Криех бутилки – една в казанчето на тоалетната, увита в найлонов плик, за да не хлопа стъклото; друга зад резервната гума в багажника на камиона; трета в градинската барака, зад чувалите с тор за доматите. Пиех, защото на пътя, сам зад волана, часовете се точеха като тиня, и защото у дома усещах два чифта очи, които ме следяха – на жена ми, изтощена, и на тъща ми, която всяка вечер намираше повод да спомене колко добре се справял покойният й Иван, "истински мъж, не като някои".
Веднъж, връщайки се по-рано от очакваното – камионът беше на ремонт в сервиза на "Самоковско шосе" – влязох в кухнята и ги чух двете, майка и дъщеря, приведени над масата с една тетрадка. Не ме усетиха веднага.
– Ако продължава така – казваше Гинка тихо, но твърдо, – ще ти изтегля парите от влога. Осемнайсет хиляди лева, Румяна. Достатъчно за адвокат и за начален капитал, да отвориш ти цех, свой, без него.
– Мамо, не сега.
– Кога тогава? Като те закопаят до него?
Застинах на прага. Не бях сигурен дали да вляза, или да изляза пак навън, в студа. Влязох. Тетрадката хлопна затворена под дланта на тъща ми толкова бързо, че чашата с чай се разля по покривката.
Не ги обвинявам. Разбирам защо го правеха. Аз бях причината масата да се разлива откъм тяхната страна.
Три месеца по-късно се случи нещото, което ме обърна. Не беше скандал, не беше юмрук по масата. Беше по-тихо и по-страшно.
Дъщеря ни, Виктория, тогава на девет, ми донесе рисунка от училище – "Моето семейство". На листа бяха тя, майка й, баба Гинка, кучето Марко. Мен ме нямаше. Попитах я защо не ме е нарисувала. Тя сви рамене и каза: "Теб те няма достатъчно, тате, да те рисувам."
Не изкрещях. Не счупих нищо. Излязох в градината, седнах на пейката до бараката, извадих бутилката иззад чувалите с тор и я гледах дълго. После я излях в канавката – цялата, до капката – и на другата сутрин потърсих телефона на "Бяла гора" – лечебницата в Родопите, за която бях чул от колега шофьор, чийто брат минал през там.
Гинка не повярва. Каза го право в лицето: "Виждала съм те три пъти да обещаваш. Този път ще броя дните, докато пак не паднеш." Румяна мълчеше, но извади осемстотин лева от заплатата си без да я моля, за таксата на първия месец лечение, и ме закара сама с колата до Смолян.
Три години не съм близвал алкохол. Не е било лесно – имаше нощи, когато седях в кухнята в три след полунощ и просто гледах чашите в шкафа, борех се със себе си без думи. Но издържах.
Миналата събота Гинка дойде у нас за рождения ден на Виктория, вече дванайсетгодишна. Донесе торта с крем и цветя, седна на масата, същата маса с покривката, която някога се разля от чая. По едно време стана, отиде до хладилника, извади бутилка минерална вода, наля си и наля и на мен – без да пита, без коментар, просто наля.
Взех чашата. Пръстите ми стояха спокойно около студеното стъкло.
– Величко – каза тя, без да ме гледа право в очите, а в чашата пред себе си, – влогът стои непокътнат. Осемнайсет хиляди. Вече не е за адвокат.
– За какво тогава?
– Виктория ще ходи в консерваторията в Пловдив другата година, за пиано. Парите са за общежитие и за уроци. Реших го снощи.
Не й благодарих с думи – тя мразеше патоса. Взех една вилица и си довърших парчето торта в мълчание.
По-късно същата вечер, докато прибирах чиниите, минах покрай старото казанче на тоалетната. Отдавна изхвърлих найлоновия плик и бутилката. Мястото сега е празно – проверявам понякога, без причина, просто за да видя, че е празно. И е.
