Казвам се Николай Тодоров, на четиридесет и три съм, живея в Стара Загора и от дванайсет години поддържам автосервиз на баща ми на булевард "Св. Патриарх Евтимий" — три ями, компресор, и една каса, в която влизат и излизат пари, каквито тъща ми никога няма да разбере откъде идват.
Тъща ми се казва Румяна. От единайсет години е в живота ми, откакто се ожених за дъщеря ѝ Веселина. Първите години беше поносимо — идваше веднъж месечно, носеше буркани с лютеница, критикуваше как паркирам колата в двора. Дребни неща. Проблемът дойде, когато баща ми почина преди три години и сервизът остана изцяло мой.
От тогава Румяна сякаш пресметна нещо наум и реши, че сега съм "човек с бизнес", а не зет, който сменя гуми и трака с ключове по дванайсет часа на ден. Започна да идва без покана. Сядаше в чакалнята, пиеше кафе от машината и говореше с клиентите ми, все едно е моя съдружничка. Питаше ме открито колко взимам за смяна на масло, колко ми дължи еди-кой си клиент, дали жена ми е "вписана в документите на фирмата".
Аз мълчах. Веселина ми е важна и не исках скандали заради майка ѝ. Но миналата събота нещо в мен се скъса.
Беше около единайсет сутринта, дъждовно, миришеше на мокър асфалт и на масло от ямата — онази миризма, която не излиза от ноктите ти с нищо. Бях под една "Опел Астра", сменях амортисьори, когато чух гласа ѝ откъм канцеларията. Говореше с Веселина, но не тихо — Румяна никога не говори тихо.
— Той дори не е завършил икономически техникум, а сега играе на бизнесмен — казваше тя. — Аз затова питам за парите, защото ти трябва да знаеш какво е твое. Не му вярвам, че ще те впише като собственик, като почине и той. Мъжете забравят такива неща, докато не стане късно.
Излязох изпод колата с гаечен ключ в ръка — не за заплаха, просто не се сетих да го оставя.
— Румяна, влизаш ли в чужди документи или само говориш за тях?
Тя не трепна. Обърна се към мен с онова изражение, което пази за клиенти, дето искат отстъпка.
— Питам за дъщеря си. Ти на нейно място ли щеше да мълчиш?
— На нейно място щях да попитам мен. Директно. А не да разпитваш чиновничката от бензиностанцията срещу нас кой колко пари оставя тук.
Веселина побледня. Не знаеше, че майка ѝ разпитва и съседите. Аз обаче знаех от два месеца — Пламен, момчето от бензиностанцията, ми каза го между другото, докато зареждаше моята "Хилукс".
Тогава Румяна извади последния си коз — онзи, който явно пазеше за по-удобен момент.
— Знаеш ли, че баща ти дължеше пари на един доставчик на гуми? Осемнайсет хиляди лева. Веселина ми каза преди две години, като плака тук, в тази канцелария, че не знаете как ще ги върнете. А сега изведнъж имаш пари за нов компресор, за реклама във вестника, за… не знам за какво. Откъде?
Веселина мълчеше. Значи майка ѝ знаеше и това — тайна, която жена ми беше споделила преди години, в момент на слабост, и която не биваше да излиза от тази стая.
Не отговорих веднага. Затворих чакалнята с ключа откъм улицата — не исках клиент да влезе точно сега — и сложих гаечния ключ на бюрото.
— Дългът към Гумиимпекс го платих преди четиринайсет месеца. Изцяло. С разписка. Тя е в сейфа, ей там — посочих малкия сив сейф до принтера. — Компресорът го купих на лизинг, дванайсет вноски по двеста и десет лева, платени, последната — миналия петък. Реклама във вестника не съм пускал никога, това го е измислила съседката от блока, дето ѝ завиждаш за терасата.
— Не ти завиждам за нищо — каза тя студено.
— Тогава защо питаш чужди хора за моята каса, вместо мен?
Румяна не отговори. Веселина се беше отпуснала на един стол до климатика, стискаше телефона в скута си, без да гледа в него.
Отидох до сейфа, извадих папката с документите на сервиза — договора за лизинг, разписката от Гумиимпекс, извлечението от банката за последните шест месеца. Сложих я на бюрото пред нея, отворена.
— Ето. Всичко е тук. Прочети го, щом толкова те интересува. Само че четеш го тук, веднъж, пред мен и пред Веселина. Не го носиш вкъщи да го показваш на братовчедка си адвокатката.
Тя погледна папката, но не я докосна.
— Значи наистина си собственик сам. А Веселина?
— Веселина е вписана като съдружник от миналата година — с петдесет процента дялово участие. Нотариален акт номер четиристотин двайсет и три, от март. Не съм го крил. Просто не съм го разгласявал по площада.
Веселина вдигна очи. Личеше, че и тя не е сигурна дали го е забравила, или просто никога не си беше направила труда да провери — толкова ѝ вярвах, че не мислех да ѝ показвам хартия за нещо, което и без нея беше нейно.
Румяна затвори папката бавно, но не си тръгна веднага. Постоя, гледаше калния под на сервиза, компресора в ъгъла, снимката на баща ми на стената до календара.
— Извинявай — каза накрая, без да е сигурно на кого точно го казва.
Не ѝ отговорих с "няма нищо". Не бях готов за това.
Веселина стана, взе папката от бюрото и я прибра обратно в сейфа, завъртя ключа. После се обърна към майка си.
— Мамо, ако искаш да знаеш нещо за нас — питаш мен. Не Пламен от бензиностанцията, не съседката, не никого. Мен.
Румяна кимна и излезе под дъжда без чадър. Веселина не тръгна след нея.
Оттогава мина месец. Румяна идва по-рядко и вече звъни предварително. Веселина смени ключалката на входната врата на апартамента ни — не заради майка си пряко, каза тя, а защото искала да реши сама кой има ключ и кой не. На новия ключодържател има един-единствен резервен ключ, увит в найлон, в чекмеджето на бюрото ми в сервиза. Не е за Румяна.
