Първата нощ след погребението Радко изобщо не мигна. Кръвното пак му скочи и той лежеше на старата тахта, заслушан в тишината на панелния апартамент, и мислеше колко несправедливо понякога подрежда живота нещата. Шейсет и шест години на този свят, а какво остана? Едностаен апартамент на партера в блок 14, квартал „Изток" във Стара Загора, пенсия, която едва стига за хляб и сирене, и такава плътна тишина наоколо, че му идваше сам да завие като куче.
Гинка почина през март. Отиде си тихо, както бе живяла цял живот — без оплаквания, без излишни думи, без да притеснява никого. Просто една сутрин не отвори очи.
Дъщеря му Ирина живееше в Пловдив. Веднъж седмично се обаждаше и с делови, бодър глас питаше:
— Тате, как си? Пи ли хапчетата? Яде ли нещо истинско?
Радко неизменно отговаряше, че всичко е наред, лекарствата взима, храни се както трябва. Лъжата не му беше по вкуса, но да разправя истината не виждаше смисъл. Какво щеше да направи дъщеря му отдалеч? Да зареже всичко и да дойде? Тя имаше работа в счетоводна кантора, съпруг, две деца в училище, кредит за апартамента. Там продължаваше нейният живот. А тук, при Радко, сякаш беше останало само бавно изчакване на края.
Беше началото на ноември. Зад прозореца се проточваше влажна, студена есен — онова време, когато дърветата вече са се съблекли, сняг още няма, а целият свят изглежда еднакво сив и уморен. Радко лежеше, вперил поглед в тавана, и слушаше как ситен дъжд барабани по перваза. И изведнъж сред тази тишина се чу звук.
Не силен, но напълно ясен. Стържене. Сякаш някой внимателно и настойчиво драскаше по врата. Не неговата — съседската, отсреща през площадката.
Радко замря и се ослуша. Звукът се повтори. После пак. И пак. Равномерно, упорито, като стар будилник, набиващ едно и също движение.
— Мишки ще да са — промърмори той и се обърна на другата страна.
Но на мишки изобщо не приличаше. Те обикновено шумолят бързо, безредно, спират и пак почват. Тук звукът се повтаряше бавно и упорито.
Радко изтърпя още десетина минути, после не издържа. Стана, нахлузи чехлите и отиде до входната врата. Долепи ухо до нея. Вече не остана съмнение: звукът идваше от площадката, точно от вратата на апартамента отсреща. Онзи, който стоеше празен вече четвърти месец.
Преди там живееше баба Гина — тиха старица над осемдесетте, винаги усмихната, с бонбони в джоба на престилката. През лятото децата ѝ я прибраха при себе си в София. Всичко стана внезапно: пристигнаха с тъмно комби, за един ден натовариха кашони и вързопи, после качиха и самата баба Гина на задната седалка. Изглеждаше съвсем дребна и объркана, мачкаше кърпичка в ръцете си и през цялото време поглеждаше назад към прозорците, сякаш беше забравила там нещо важно.
— Ти, Радко, коте ми нахрани — помоли го тя тогава, надвесена от прозореца на колата. — Рижото. Всяка вечер идваше при мен. Варях му рибка…
— Ще го нахраня — отвърна Радко, макар преди това никога да не беше забелязвал никакво рижо коте около нея.
От онзи ден съседският апартамент стоеше заключен. Децата на баба Гина явно не бързаха нито да го дадат под наем, нито да го продадат. Може би нямаха време, а може би чакаха удобен момент, за да се захванат с документите. Радко никого не съдеше — животът отдавна го беше научил да не се меси в чужди работи. Само понякога, минавайки покрай заключената врата, мислеше си, че жилище, в което никой не живее, престава да бъде истински дом. Остават само стени — тухла, бетон и празнота.
Драскането не спираше. Радко постоя малко до вратата, махна с ръка и се върна на тахтата.
— Ех, дявол да го вземе… — промърмори той не толкова на себе си, колкото на тишината наоколо. — Трябва да се спи.
Но сънят не идваше. Лежеше и продължаваше да слуша онзи равен, настойчив звук, неочаквано жив сред нощната пустота. И този звук някак драскаше нещо и в него самия. Сякаш не по съседската врата стържеха, а точно по сърцето му, по онова болно място, което след смъртта на Гинка така и не бе заздравяло.
Едва към четири сутринта всичко утихна. Радко най-накрая потъна в неспокоен сън. Когато се събуди, зад пердетата вече се процеждаше мътна ноемврийска светлина, а нощното произшествие изглеждаше почти като сън.
Сутринта излезе на площадката да изхвърли боклука и спря пред съседската врата. Долу, до прага, старата дерматинена облицовка беше цялата в свежи светли ивици. Значи не му се беше присънило. Радко приклекна, прекара пръсти по следите. Драскотините бяха доста дълбоки.
— Рижото… — спомни си думите на баба Гина и с усилие се изправи, придържайки се за перилото.
Денят мина обичайно. Радко си свари каша, изпи чай, отиде до хлебарницата, поседя малко пред блока и поговори с Ангел от втория етаж. Обсъдиха идващата зима, която според двамата обещаваше да е сурова, и поредното увеличение на парното. Ангел кимаше съгласно, стискайки в зъбите си незапалена цигара. След инфаркта беше отказал пушенето, но навика да държи нещо в устата не успя да изкорени.
— Ти защо си толкова кисел днес? — попита Ангел, присвил очи.
— А кога съм бил весел? — махна с ръка Радко.
— Ами… Докато Гинка беше жива, все пак по-често се усмихваше.
Радко замълча. Стана от пейката и бавно тръгна към входа.
Втората нощ започна по същия начин — с пълна тишина. Само че сега Радко вече не спеше и някак чакаше. Сам не можеше да обясни какво точно, но се ослушваше. Около полунощ познатият звук се върна. Драскане. Все така равномерно. Все така упорито.
Радко стана от тахтата, наметна на раменете си стария халат на Гинка. Неговият собствен отдавна се беше протрил, а този оставаше топъл, махрен. Някога миришеше на жена му. Миризмата почти беше изчезнала, но на Радко все още му се струваше, че я усеща.
Отиде до вратата, отвори я и надникна на площадката. Под тавана светеше слаба крушка, още от лятото изцапана с мушичи следи. В нейната жълта светлина Радко най-сетне видя кой не му дава да спи.
Пред вратата на баба Гина седеше котка. Беше се обърнала с муцунка към вратата и методично стържеше дерматина с дясната лапа. Дори не се извърна, нищо не я разсейваше. Драс-драс-драс. Кратка пауза. И пак: драс-драс-драс.
Котаракът наистина беше рижав. Само че толкова слаб, че по гърба ясно се очертаваше гръбнакът, хълбоците бяха хлътнали, а опашката, която при рижите котки обикновено изглежда пухкава, висеше като мръсен тънък шнур. Козината беше сплъстена на кичури, в нея бяха заплетени репеи.
Радко стоеше на прага и мълчаливо наблюдаваше. Котаракът продължаваше заниманието си, изобщо не обръщаше внимание на човека. Явно не му беше до странични неща. Занимаваше се с най-важната за него работа. Чакаше. Чакаше познатата врата най-сетне да се отвори, отвътре да лъхне топлина, варена риба и мирис на стари ръце, които винаги миришат на брашно и на още нещо особено, за което трудно се намира дума. Но всяка котка добре познава тази миризма. Така мирише обичта.
— Ей — тихо каза Радко. — Рижко.
Котаракът моментално спря и бавно обърна глава. Огромните жълти очи на изпитата муцунка внимателно се вгледаха в Радко.
— Няма я тук — каза той. — Замина баба Гина. Разбираш ли? Замина. Няма вече никого там.
Котаракът задържа поглед за секунда, две, три. После се извърна. И отново заскрежа вратата.
На Радко неочаквано му стегна гърлото. Преглътна, изкашля се, преместил тежестта си от крак на крак.
— Е стига бе… Е стига, глупчо. Там е празно. Никой не е зад тази врата. Разбираш ли, или не?
Котаракът, разбира се, не разбираше. А може би, точно обратното — разбираше всичко прекрасно, само не искаше да го приеме. В неговия свят зад тази врата продължаваше да живее добрата старица, която всяка вечер му вареше риба, наливаше мляко в паничка и минаваше с грапавата си длан по гърба му, повтаряйки:
— Яж, яж, рижко мое, съвсем си отслабнал…
За котарака този апартамент оставаше последното място, където някога го бяха чакали. Единственият адрес в целия огромен свят, където беше нужен на някого. Затова и продължаваше да драска. Не можеше да повярва, че познатото място просто е изчезнало. Защото ако беше изчезнало и то, тогава какво изобщо му оставаше?
Радко бавно затвори вратата си и се облегна на нея с гръб. Няколко минути стоя неподвижен, слушайки как отвън продължава да се повтаря същият звук. Драс. Драс. Драс. После се върна на тахтата, легна и придърпа завивката почти до брадичката. Но не заспа. Лежеше в тъмното и слушаше — и за пръв път от март насам мисълта, която го спохождаше, не беше за Гинка, а за онова гладно, упорито създание зад стената, което отказваше да повярва, че вече няма кой да го чака.
На третата вечер Радко не легна на тахтата. Сготви малко риба — цяла паница, повече отколкото за себе си, извади я от хладилника, докато чакаше да поизстине, и седна на един стол до входната врата, наметнат с халата на Гинка. Към единайсет и петнайсет драскането започна отново. Той изчака да мине петнайсетина минути — колкото котаракът да свикне със звука на неговите стъпки в тишината на блока — после тихо отвори собствената си врата и остави паницата на площадката, до прага на съседския апартамент, точно там, където дерматинът беше най-издран.
Котаракът се дръпна рязко, притисна се до стената, изгледа го с недоверие. Радко не посегна към него. Само каза:
— Ето. Не е от нея. От мен е. Ама е топла.
Прибра се и остави вратата си открехната на педя. Слушаше как навън дълго не се чуваше нищо — котаракът вероятно се двоумеше дали да се довери. После долови приближаващи меки стъпки, тихо шляпане на език в паница. Радко седеше в тъмното на прага на собствения си дом и слушаше как гладно същество се храни на два метра от него, и за пръв път от осем месеца усети, че диша по-леко.
Мина седмица. Радко продължи да оставя храна на площадката всяка вечер, после веднъж го пусна вътре, за да не мръзне повече навън — котаракът вече не драскаше съседската врата толкова настойчиво, но всяка нощ пак сядаше пред нея за няколко минути, преди да дойде при него. Все едно се сбогуваше.
Точно тогава, в средата на ноември, децата на баба Гина най-после дойдоха с фирма за имоти — да огледат апартамента за продан. Радко ги чу на площадката и излезе. По-голямата дъщеря, жена на около четирийсет с делови костюм и телефон, залепен за ухото, го изгледа с известно неудобство, когато той попита за майка ѝ.
— Мама е добре, в старчески дом е, в София, платихме за най-добрия — обясни бързо тя, сякаш се оправдаваше. — Съжалявам за котарака, наистина не знаехме, че го е хранила. Ще… ще платим на някого да го прибере, ако искате.
— Аз си го прибрах — отвърна Радко. — Няма нужда да плащате никому.
Жената кимна с облекчение, очевидно доволна, че въпросът се решава без нейно участие, и се върна към разговора си по телефона за цената на квадратен метър.
Радко се прибра при котарака, който вече лежеше на стария халат на Гинка, постлан до радиатора. Свари му риба, седна на тахтата и за първи път от март включи телевизора не за да заглуши тишината, а защото искаше да гледа нещо конкретно — прогнозата за времето.
На следващата седмица занесе рижия при ветеринар на улица „Хаджи Димитър" — платат сто и десет лева за прегледи, обезпаразитяване и чипиране, записа го на свое име в базата данни. На излизане подписа документ, че поема отговорност за животното — Ирина, когато се обади в неделя и той ѝ разказа за котарака, се засмя в слушалката и каза, че най-накрая звучи като себе си, а не като човек, който чете новините.
Апартаментът отсреща продадоха през декември на млада двойка от Бургас. Новите съседи, минавайки покрай Радко на площадката, понякога спираха да погалят рижия, който вече не помнеше старата врата — сега драскаше друга, неговата собствена, всяка сутрин в седем без петнайсет, искайки да излезе на площадката и да се разходи. Радко му отваряше без да казва нищо, само сипваше вода в паницата и сядаше да пие кафето си, докато навън, зад прозореца, най-сетне валеше първият сняг на зимата.
