Мартин остави платата да изстине на плота до кафеварката и дори не я погледна. В спалнята Елена се беше увила презглава с юргана, но дишаше прекалено равно за човек, който спи. Беше вторник. До събота — голямото празненство за седемдесетте на дядо Стефан — оставаха четири дни. Мартин не знаеше дали изобщо ще стъпи там.
Три дни по-рано всичко си беше наред.
Работеха на смени в малката пекарна в «Капана». Сутринта беше тежка — три големи заявки за кетъринг наведнъж. Мартин беше прекалил с маята в едната партида и се наложи да я изхвърли. Стотин лева на боклука. Елена, която държеше касата и поръчките, му подвикна от щанда: «Ма̀ртине, за следващия път просто чети мейла, не хвърчи на око!»
Тонът не беше зъл. Беше на нерви, но човешки. Мартин ѝ отговори по-рязко, отколкото трябваше. Размениха си още две реплики в движение — нормалният спор на семейство, което работи заедно.
И тогава дядо Стефан бутна вратата на пекарното помещение.
Той не беше чул началото. Беше чул само последното изречение на снаха си — нещо за «не се прави на майстор» — и беше изтълкувал всичко през своята си призма, в която единственият виновен винаги беше зетят.
— Ти как смееш да ѝ говориш така?! — изрева той. — В моята пекарна, с моето тесто, с моите пари!
Мартин вдигна ръка, без да изпуска шпатулата.
— Дядо Стефане, спокойно, това е между нас двамата.
— Между вас двамата?! Ти си едно неблагодарно хлапе, което дойде от нищото и сега се прави на началник! Мързеливец! Не ставаш за нищо, разбра ли?
Думата «мързеливец» увисна в горещия въздух, примесен с миризма на хляб и канела. Мартин стискаше шпатулата, докато кокалчетата му побеляха. Елена се опита да каже нещо, но свекърът махна с ръка и излезе, като затръшна вратата, така че стъклото на витрината издрънча.
Котката на квартала с накъсаното ухо — постоянно спеше на топлия тротоар пред пекарната — скочи от изненада и избяга в пресечката.
Същата вечер, след като приключиха и се качиха в жилището над пекарната — те на втория етаж, свекърът на първия — Мартин слезе долу. Вратата беше открехната. Дядо Стефан седеше в кухнята, ходеше по петилетка и гледаше телевизия без звук — стар навик, който вбесяваше покойната му съпруга.
— Дядо Стефане — започна Мартин, — искам да знаете, че не съм съгласен с начина, по който ми говорихте. Не желая повече да ми крещите и да ме обиждате пред хората.
Старецът дори не се обърна. Само отпи от чашата с мастика и каза:
— Ти може да не желаеш колкото си искаш. Аз съм си вкъщи. И в моята пекарна. Като не ти харесва, не влизай.
Мартин постоя още пет секунди. После се обърна и тръгна нагоре по стълбите. На площадката между етажите му миришеше на вар — преди месец оправиха мазилката след теча от покрива, но така и не боядисаха. Миризмата на вар сега се смесваше с тютюн от стаята на свекъра.
В събота беше празненството. Цялата рода щеше да се събере в градината зад къщата. Кебапчета, баница, салата от домати от горния край на Долно Езерово, които лелята винаги носеше. Мартин знаеше, че ако не отиде, Елена ще трябва да обяснява на двайсет души защо мъжът ѝ отсъства. Ако отиде, ще трябва да се преструва, че нищо не се е случило, и да вдига наздравица за човек, който не намира за нужно да се извини.
В сряда вечерта, докато Елена гледаше някакъв турски сериал на лаптопа, Мартин взе решението.
— Няма да идвам — каза той. — Не мога да седна на една маса с него, без да е казал «съжалявам». Не става дума за гордост. Просто… не искам да го правя повече.
Елена свали слушалките. Беше уморена. В последните дни спеше лошо, въртеше се в леглото, ставаше да пие вода по три пъти на нощ.
— Разбирам те — каза тя. — И аз бих направила същото.
Това беше всичко. Никакви молби, никакво «ами какво ще кажат хората». Само умора и тихо разбирателство.
В петък сутринта, ден преди празненството, Мартин влезе в пекарната в четири, както винаги. Но този път не запали голямата фурна веднага. Седна на тезгяха и зачака. Знаеше, че дядо Стефан идва пръв в петък, за да приготви партидата за винения склад до пазара. Беше стар клиент, с когото само свекърът работеше лично.
Вратата изскърца. Стъпките бяха бавни и тежки — беше човекът отпреди години, преди артритът да го хване в дясната ръка. Влезе в работното помещение, видя Мартин и спря.
— Какво правиш тук по това време? Не е твоя смяна.
Мартин не стана. Само посочи към стола отсреща.
— Дойдох да ви питам нещо: смятате ли, че това, което ми казахте във вторник, беше редно?
Дядо Стефан замръзна. Не очакваше въпрос. Беше свикнал хората да мълчат и да преглъщат. Покойната му съпруга правеше точно това. Синът му, Иво, правеше същото, докато не замина за Лондон и спря да се обажда.
— Аз… – започна той и млъкна.
— Защото аз – продължи Мартин – работя тук от шест години. От шест години ме виждате всеки ден. Нито веднъж не съм ви откраднал лев. Нито веднъж не съм закъснял, освен когато Елена беше болна и вие знаехте. Не съм ви мързеливец. И вие го знаете.
Въздухът беше тежък. Обикновено по това време фурната вече бръмчеше, лопатите тракаха, миришеше на мая и карамфил. Сега беше тихо, само хладилната витрина си бръмчеше тихо.
— Аз не искам да се караме – каза най-накрая свекърът, с глас по-тих от преди. – Ти просто… понякога забравяш реда. Аз съм стар. Има си начин.
— Има си начин за всичко – отвърна Мартин. – Но «мързеливец» не е начин. Това е обида.
Дядо Стефан погледна надолу към ръцете си, покрити със старчески петна по кокалчетата. Помълча малко, после попита:
— Ще месиш ли с мен тази партида? Закъсняваме.
Мартин не отговори веднага. После стана, взе престилката от закачалката и я завърза. Запали фурната. Двамата мъже застанаха един до друг до плота.
Първите десет минути работеха мълчаливо. После дядо Стефан, без да го гледа, каза:
— Онази дума… беше излишна.
И това беше всичко. Нито «съжалявам», нито «извинявай». Но Мартин видя как старецът остави лопатата и с треперещи пръсти премери маята за втората партида — нещо, което не беше правил от години, защото винаги казваше, че от артрита не го усеща точно. Това беше жест, който в техния свят тежеше повече от думите.
На следващия ден, в събота, Мартин отиде на празненството. Не защото ситуацията беше решена напълно, не защото всичко беше простено. А защото Елена щеше да седи в градината, а той не искаше да я оставя сама да обяснява.
Докато носеше тавата с агнешкото, мина покрай дядо Стефан. Старецът го потупа по рамото — веднъж, леко, без да каже нищо.
На трапезата лелята беше сложила доматите от Долно Езерово. Червени бяха, узрели точно както трябва, леко напукани отгоре.
Мартин си взе един. Беше сладък.
