Верандата, чаят и виното за 6,90 лв.
— Абе, ти какво мълчиш бе, Стефке? — Румяна тръшна телефона си върху дървената маса и посегна към чашата с бяло вино. — Аз ѝ казвам: „Дете, не го прави така, ще си изпатиш!“, а тя на мен: „Мамо, ти нищо не разбираш!“. И ми затвори. Моята щерка, дето до вчера ми искаше два лева за баничка, днес ми крещи, че съм била… чакай сега… „токсична“.
Стефка остави плетивото в скута си, без да откъсва конеца от кълбото. Септемврийското слънце над пловдивската им уличка вече се спускаше зад покривите и хвърляше дълги сенки по стария калдъръм. Двете жени седяха на верандата, заобиколени от саксии с мушкато, а въздухът ухаеше на липов цвят от дървото пред портата. Шишето „Тракийско бяло“ — намалено от 8,90 на 6,90 в кварталния магазин — стоеше полупразно между тях.
— Чакай сега — Стефка издърпа конеца, който се беше оплел около копчето на сакото ѝ. — Ти какво точно ѝ каза за гаджето?
Румяна завъртя чашата между пръстите си, разля капка върху мушамата и дори не я изтри.
— Казах ѝ, че тоя не става. Че е без работа, че се мотае по цял ден, че мирише на трева. И тя: „Ти си виновна, че баща ми избяга, и сега си го изкарваш на моя мъж!“ — Румяна пресуши чашата на екс. — Моят мъж ми изневери преди шест години, Стефке, ти го знаеш. А тя ми го наби в главата като пирон в ковчег.
Стефка остави плетивото върху сметката за ток, която от три дни стоеше неотворена на масата — 137,44 лв., и тая зима щеше да е солена. Наля още малко вино на Румяна, после си отряза крайчето на конеца с нокът.
— Миналата година, два през нощта, телефонът ми иззвъня — каза тя тихо. — Обади ми се моят от Германия. Познаваш го, дето не ми звъни със седмици, а сега — посред нощ. Викам си: край, станало е нещо. Исках веднага да му се обадя обратно. Да пиша на жена му да проверя дали е жив. Да звъня в болници.
— И?
— Седнах ей тук, на тая веранда, по нощница. Треперех като есенен лист. Гледах екрана и броях до шейсет. После до сто. После си направих чай, разля го върху печката, изгорих си пръста, дори не усетих. И чаках.
Тя посочи към стария стенен часовник в коридора.
— В четири и половина му писах: „Тук съм, пиши ми като можеш.“ В шест ми звънна. Оказа се, че му се скапал шефът и не можел да спи, искал да ме чуе. Обаче не искал съвет, нито да му кажа, че всичко ще е наред. Искал просто да ми разкаже.
— И ти какво направи?
— Слушах. До седем и половина слушах. После си легнах, станах, изпих едно анадиново хапче за глава и отидох на пазар. На връщане се обади пак, за да ми каже, че сутринта му била по-гадна от вечерта и че може би щял да напусне. Попита ме какво мисля. Казах му: „Мисля, че сам ще си решиш, момчето ми. И каквото и да решиш, тук имаш топла супа, ама ще трябва да си идеш сам до летището.“ Засмя се. Това беше.
Румяна мълчеше и чоплеше етикета на шишето. От къщата на съседите долиташе тиха музика, някъде наблизо излая куче и отново всичко утихна. Вечерният здрач се спускаше над улицата, а въздухът ставаше по-хладен и по-лъхав, сякаш измит от близостта на Марица.
— Снощи пак ми звънна — изтърси Румяна. — Плачеше. Каза, че се е разделила с оня и че аз съм била права. Аз си замълчах. Наистина. Не казах нищо. Само… само че ми стискаше гърлото, Стефке, мислех, че ще се пръсна.
Стефка стана, влезе в кухнята и извади от хладилника един спартански-пресолен тутманик, който беше опитала да направи сутринта по рецепта на покойния си мъж. Върна се на верандата с две чинийки, отчупи една корава кора и я пъхна в устата.
— А тая вечер? — попита тя, дъвчейки. — Ще ѝ звъннеш ли, за да я питаш как е?
Румяна взе телефона си, отключи екрана, пръстът ѝ увисна над номера на дъщеря ѝ.
— Не — каза тя, без да сваля пръста си. — Ще чакам.
После заключи телефона и го остави с екрана надолу върху мокрото петно от виното. Мушамата изскърца. Стефка не каза нищо, просто дръпна конеца от кълбото и заразплита бримка, която беше изтървала преди малко. Двете жени останаха така, загледани в първите светулки, които започваха своя танц из храстите в двора.
На другата сутрин телефонът на Стефка светна. Съобщение от сина ѝ, пратено в 02:47: „Мамо, буден съм, от ководе ли не мога да спя. Ще звънна утре, става ли?“
Тя го прочете два пъти. Пръстът ѝ докосна иконката за обаждане, но не натисна. Вместо това стана, наля си кафе в спуканата синя чаша — тази, дето беше лепила преди три години, когато ѝ я събори от масата — излезе на верандата и погледна към липите, които проблясваха в утринната светлина. После се върна, взе телефона и написа бавно, буква по буква: „Тук съм, когато си готов. Няма бързане.“
Остави телефона на масата, върху сметката за ток.
