Казвам се Диан Петров, съм на тридесет и четири, работя като техник по климатици във Варна, а преди шест години се запознах с Боряна в един бар на крайбрежната алея, близо до казиното.
Ще започна отзад напред, както правя всичко в живота си.
Миналата събота, около девет и половина вечерта, седях на терасата на апартамента ни в блока на улица "Преслав" и гледах как светлините на пристанището се отразяват във водата. Боряна сложи децата да спят — Мартин е на седем, Ирина на четири — и влезе с чаша вода, която остави на масата. Телефонът й звъннал три пъти преди това. Радка.
— Пак тя ли? — попитах.
— Остави я, Диан.
Не я оставих. Взех телефона от масата и натиснах зелено копче, преди Боряна да успее да каже нещо. Исках да чуя сам какво има да каже тъща ми, вместо да го слушам преразказано и омекотено от жена ми, която от шест години стои между нас двамата като буфер, който вече се разпада.
Радка говорила спокойно в началото. Попитала за децата, за ремонта на банята, за заплатата ми. После, без преход, каза, че Боряна трябва да се разведе с мен, защото "не съм подходящ за това семейство". Че родителите й са дали пари за първоначалната вноска на апартамента — осемнайсет хиляди лева, тя го каза точно така, с числото — и че "докато не ги върна, нямам право да решавам нищо в този дом".
Не съм крещял. Не съм тръшкал вратата. Казах само: "Радка, апартаментът е на мое и на Борянино име, нотариалният акт е от 2021-а, тия пари бяха подарък, не заем, иначе щяхте да поискате разписка навремето." Тя замълча за секунда, после каза, че съм "студен човек, който брои всяко левче", и затвори.
Боряна ме гледаше от прага на кухнята с ръце, скръстени на гърдите, сякаш се пазеше от удар, който вече бе минал покрай нея и удряше мен.
— Защо го направи — каза тихо. Не въпрос. Обвинение.
— Защото от шест години живея в къща, в която майка ти решава кога да сме щастливи.
Тя не отговори веднага. Отиде до балконската врата, отвори я — навън миришеше на сол и на пържена скумрия от съседния апартамент, някой готвеше късно — и остана там, с гръб към мен, дълго.
Никога не съм искал да бъда "лошият" в тая история. Когато се запознахме, Радка ми купи риза за първата Коледа заедно — синя, с малки котви по яката — и ми каза, че се радва, че дъщеря й е намерила "спокоен мъж". Две години по-късно същата жена ми звъняла в два през нощта, защото Боряна не й отговорила на есемес навреме, и ме обвинила, че "съм я изолирал от семейството". Не съм изолирал никого. Просто спрях да давам ключ от входната врата на човек, който влизаше без да чука.
Смених патрона на бравата след случая с хладилника. Да, с хладилника: Радка дойде, докато бяхме на работа, "за да нагледа децата", взе ключ от Боряна без да ми каже, и докато бавачката беше там с Ирина, прередила хладилника ни — изхвърлила мои неотворени продукти, защото "трябвало място за нейните домашни сладка". Дребно нещо. Но беляза седмиците напред.
Онази нощ, когато дойде лично в апартамента — не се обадих аз да я повикам, тя сама дойде след затворения разговор по телефона — застана на вратата с чанта в ръка и каза на Боряна право в лицето: "Избери. Той или ние." Децата бяха будни, чух Мартин да пита от стаята си "мама, защо лелята вика", защото за него Радка винаги е била "лелята", не баба — и това ме смачка повече от всичко останало в цялата история.
Не отговорих на предизвикателството с крясък. Отговорих с нещо, което обмислях от месеци, откакто се усетих, че Боряна е започнала да шепне по телефона в банята, когато говори с майка си, сякаш се пазеше от мен в собствения ни дом.
Радка отседна в хотел "Чайка" за няколко дни — да помисли, каза тя на Боряна по телефона. Докато траеше тази пауза, аз не стоях със скръстени ръце. На следващата сутрин отидох в банката на ъгъла на "Колоездачна", взех извлечение за ипотечния кредит, който двамата с Боряна плащаме от пет години, и разпечатах погасителния план. Осемнайсет хиляди лева от Радка бяха влезли през 2021-а, вярно — но ние бяхме върнали над петдесет хиляди лева оттогава, при главница от деветдесет и шест хиляди. Занесох хартиите на Боряна на кухненската маса.
— Ето. Това е апартаментът, за който майка ти мисли, че може да диктува правилата. Избирам аз да платя остатъка от нейните осемнайсет хиляди, плюс символична лихва за годините — общо двайсет хиляди, на части, до края на годината, с банков превод, за да има следа, и повече никой да не ми говори за "права" в собствения ми дом.
Боряна плака тогава — не истерично, просто мълчешком, с ръка на устата, докато гледаше листовете. Не защото се ядосах. Защото за пръв път през шест години видя ясно разликата между "майка ми се тревожи" и "майка ми иска контрол".
През седмиците след това нещата се задвижиха бавно, но сигурно. Отидохме при нотариус — не за апартамента, той си остава на нас двамата — а за нотариално заверена декларация, с която потвърждавам прехвърляне на двадесет хиляди лева по банковата сметка на Радка, разделени на четири транша до декември, като пълно и окончателно уреждане на всякакви претенции, свързани с вноската от 2021-а. Юристката ни, госпожа Тодорова, го нарече "затваряне на сметка между роднини" — израз, който ми хареса, защото точно това исках: затворена сметка, не отворена рана.
Радка дойде да вземе последния транш лично, в началото на декември, в офиса на адвокатката, с папка в ръка, в която пазеше оригиналните бележки от 2021-а. Седна срещу мен, не срещу Боряна. Подписа разписката, прибра папката, стана. На вратата спря.
— Мислиш, че с едни пари купуваш мир у дома.
— Не купувам мир, Радка. Плащам дълг, който между другото изплатихме с лихва. Мирът е друго нещо и той зависи от това дали ще ми звъниш в девет и половина вечерта, за да кажеш на дъщеря ми да ме напусне.
Тя не ми звънна повече тогава. Боряна й звъни всяка седмица, вижда се с нея веднъж месечно, за кафе, без децата — поне засега.
Миналата неделя Мартин попита пак за "лелята". Седях до него на масата, докато сглобяваше един конструктор от пластмасови блокчета, и му казах само:
— Лелята си е добре. Като дойде на гости, ще се обадя първо аз да я пусна през вратата.
Той сви рамене, намери парчето, което търсеше, и го щракна на мястото му.
