Телефонът звънна в девет и половина вечерта, точно когато Божидар миеше чашата от кафе под крана — бавно, без да бърза, защото знаеше кой ще се обади и какво ще му каже.
— Божко, чу ли как го изпяха? — гласът на тъща му, Венета, беше остър през слушалката, сякаш стоеше до него в кухнята, а не на осемдесет километра, в Панагюрище.
— Какво да чуя, лельо Венета?
— Песента ми. На концерта във Пловдив. Онази група я изпяха като шлагер за дискотека. С тъпанче, с ритъм за танци. Трийсет години писах тази мелодия в главата си, а те я направиха буфонада.
Божидар седна на кухненската маса, остави чашата недомита, и въздъхна. Венета Костадинова беше композиторка — не известна, но упорита, писала за местен фолклорен ансамбъл цели четиресет и три години, и преди пет месеца беше завършила онова, което наричаше „истинската си песен" — балада за женска съдба, кръстена „Пролет за всяка участ". Думите бяха на зет й — да, на самия Божидар, учител по литература в SOU „Иван Вазов", който пишеше стихове вечерта, след проверка на тетрадки.
Той не беше искал да пише текст за тъщата си. Но тя беше настояла — седна насреща му един октомврийски следобед, с чаша боза в ръка, и каза: „Ти разбираш от думи, аз разбирам от ноти. Направим ли го заедно, ще остане нещо след мен."
И той написа. Три седмици, нощем, на масичка до прозореца, откъдето се виждаше старият дъб в двора на блока — същото дърво, под което дъщерята на Венета, съпругата на Божидар, Мариета, го беше чакала на първа среща преди дванайсет години. Тя му казваше тогава, че дъбът ще им е свидетел на всичко. Сега дъбът беше изгубил повечето си листа — есен, края на октомври — и Божидар, докато пишеше за „участ" и „пролет", гледаше голите клони и мислеше колко несериозно звучи да пишеш за пролет, когато навън всичко умира.
Песента записа местен състав — „Тракийски звън" — за фестивал във Копривщица. Диригентът, млад и амбициозен, реши да ускори темпото, да вкара синтезатор вместо гъдулка и да направи от баладата танцувален шлагер. Публиката пищяла от възторг на репетицията — това му казаха. Венета го научи от съседката си, която имала братовчедка в хора.
— Трябва да спрем изпълнението, Божко.
— Лельо, не можем вече. Афишите са отпечатани. Концертът е в събота.
— Тогава трябва да намерим някой, който ще я изпее правилно. Истински. Иначе дай да я заровим тази песен завинаги, защото тази версия е плесница в лицето ми.
Телефонният разговор свърши с мълчание — Венета затвори, без да каже „чао", което тя правеше само когато беше наистина съкрушена.
Божидар не спа онази нощ. Лежеше до Мариета и слушаше как вентилаторът на хладилника бръмчи в кухнята, и мислеше за майка й — жена, която от трийсет години пееше по сватби и помени, акомпанирайки си на акордеон, жена, която никога не беше получила нито една награда, нито едно истинско признание, и сега, на шейсет и осем, искаше само едно: да чуе своята песен изпята така, както я е сънувала.
На сутринта Божидар отиде в читалището, където репетираше друг състав — камерна формация с акордеон и виолончело, ръководена от жена на име Илиана Герова, учителка по музика, която познаваше Венета от младини. Занесе й нотите, написани на ръка, с думите отдолу с молив.
— Защо не отидете направо при „Тракийски звън"? — попита Илиана.
— Защото те вече решиха как ще я пеят. А тъщата ми иска да я чуе такава, каквато я е написала. Не за фестивал. За себе си.
Илиана прочете текста два пъти. После седна на пианото и изигра встъпителните тактове — с пауза преди всеки акорд, точно както Венета го беше замислила: не шлагер, а изповед.
— Кога е концертът на другите?
— Събота вечер, в Копривщица.
— А вие искате да я чуе преди това?
Божидар само извади от джоба си диктофон — малък, евтин, купен в магазина до пощата за осем лева, и го сложи на пианото.
В петък следобед Илиана и квартетът й записаха парчето в празната зала на читалището, докато чистачката минаваше с парцала по коридора и миришеше на хлор и мокро дърво. Виолончелото влизаше там, където в оригиналния запис имаше само ритъм-машина. Гласът на солистката — млада жена на име Калина, студентка по вокал — трепереше леко на последния куплет, не от грешка, а защото плачеше, докато пееше думите за жена, която чакала пролет цял живот и я срещнала едва на старост.
Божидар занесе записа на тъща си същата вечер. Венета живееше сама след смъртта на мъжа си преди четири години, в малка къща с двор, където растяха чушки и домати между лехите с невен. Той й пусна записа на старото радио-касетофон в хола, под портрета на дядо Костадин в униформа.
Венета слушаше, без да каже дума, с ръце, стиснати в полата й — не свободно отпуснати, а точно свити в юмрук, както правеше, когато гледаше новините за инфлацията. Когато песента свърши, тя остана така още половин минута, после каза само:
— Пусни го пак.
Той пусна.
На третото слушане тя заплака — не театрално, а тихо, с хартиена салфетка, която мачкаше в ръката си, докато попиваше бузите си.
— Това е моята песен, Божко. Онази с акордеона и ритъма — това е нечия друга песен, с моите ноти вътре. Но тази — тази е моята.
Събота вечер в Копривщица „Тракийски звън" изпя версията си пред публика от около четиристотин човека на градския площад — с аплодисменти, с викове „бис", с момичета, които танцуваха пред сцената. Диригентът приемаше поздравления цяла вечер.
Венета не отиде на концерта. Остана си в Панагюрище, на терасата, със записа на Илианиния квартет, пуснат на повторение на телефона на Божидар — той й беше качил файла, показал й как да го пуска сама, с големи бутони, защото очите й вече не бяха толкова добри.
В понеделник Венета отиде при нотариус в центъра на Панагюрище — не за песента, а за нещо, което беше отлагала три години: прехвърляне на авторските права върху всичките си композиции, включително „Пролет за всяка участ", на името на внучката си, Елица, десетгодишната дъщеря на Божидар и Мариета, която вече вземаше уроци по пиано при Илиана всяка сряда.
— Защо точно сега, лельо? — попита Божидар, когато й помагаше да подпише документите на кухненската маса, до чаша изстинало кафе.
— Защото онази версия на площада в Копривщица доказа нещо. Ако оставя тия ноти само на хартия, някой друг ще ги направи на нещо, което аз не съм писала. А ако ги дам на Елица — тя ще знае коя е истинската, защото аз съм ѝ я изпяла сама, у дома, в кухнята, преди да подпиша каквото и да е.
Нотариусът, жена на средна възраст с очила на верижка, подаде папката през масата. Венета я отвори, прочете последния ред три пъти, после разписа с химикалка, която Божидар донесе от дома — своята собствена, с изписано мастило до последната капка, защото не искаше да ползва чужда писалка за това.
Същата вечер, в блока на Божидар, Елица седна на старото столче пред пианото, а зад прозореца същият дъб от предградията — онзи, под който Мариета бе чакала Божидар на първа среща преди дванайсет години — стоеше вече почти без листа, с клоните опрени в стъклото.
Елица подхвана първия куплет. На втория ред гласът й се пречупи, спря насред думата „пролет" — твърде висока нота за детско гърло — и момичето се засмя засрамено, готово да откаже.
— Пак — каза само Венета.
Елица пое дъх и подхвана отначало, по-ниско, по-несигурно, но без да спре. Венета стоеше до пианото с ръце, отпуснати край тялото — същите ръце, които преди седмица бяха стиснати в юмрук пред радио-касетофона — и сега пръстите им бяха разтворени, спокойни, допрени леко до рамото на детето.
