Четиресет и осем лева и трийсет стотинки — толкова излезе сметката за две кафета и един сладкиш със сирене, които Божана Вачева си поръча в сладкарницата на площада в Пловдив онзи вторник следобед, седнала срещу празния стол.
Не веднага беше празен. Девет години на него седеше Мартин — съпругът, с когото строеше къщата в Труд, ипотеката за двайсет и три години и плановете за обща пенсия някъде в Родопите. Разделиха се през март, след като намери в телефона му снимки, каквито една съпруга не бива да намира. Без викове, без тръшкане на врати. Мартин си събра два куфара, плати своята половина от вноската за април и се изнесе под наем в "Кършияка". Божана вместо да се разпадне, отиде на фризьор и подстрига косата си съвсем късо, за пръв път от двайсет години.
Колежките от работа — преподаваше математика в гимназията на булевард "Шести септември" — я питаха дали не търси някого. Отваряха ѝ профили в приложения за запознанства, пращаха снимки на някакви инженери от Варна и лекари от София. Тя кимаше, обещаваше да помисли и се прибираше вкъщи, където на балкона сушеше билки в буркани от туршия и поливаше мушкатата, които някога бе засадил Мартин, а сега бяха само нейни.
В съседния апартамент живееше пенсиониран машинист, чичо Тодор, който всяка сутрин извеждаше кучето си — дакел на име Бонбон — и винаги чукаше на вратата ѝ, за да ѝ донесе вестника, макар никой да не го абонираше от месеци. Беше ритуал, не нужда. Тя знаеше, той знаеше, но никой не го наричаше по име.
Истинският проблем започна, когато Мартин се обади през август. Каза, че фирмата, в която заедно бяха вложили петдесет хиляди лева за стартиране на автосервиз край околовръстния път, се нуждае от още пари — а всъщност искаше тя да прехвърли дела си на него, защото формално така му било по-лесно да урежда нещата с НАП, след като вече са разведени. Говореше небрежно, сякаш молеше да му заеме прахосмукачка.
Божана не отговори веднага. Попита само колко струва сервизът сега, след година работа. Мартин се поколеба, каза, че още не знае точно, че счетоводителката смята. Знаеше, че лъже — защото тя две години седя над таблиците в Excel, докато още планираха бизнеса заедно, и знаеше, че сервиз с три повдигача и договор за обслужване на куриерски автопарк днес струва доста над шестстотин хиляди лева.
Вместо да се кара, си уреди среща с нотариус на улица "Иван Вазов" — същия, при когото се бяха разписали преди единайсет години — ирония, която никой друг не забеляза. Взе със себе си папка с договора на дружеството, извлечение от фирмената сметка и копие от нотариалния акт за дяловете. Мартин дойде на срещата с костюм, сякаш отиваше на събеседване за работа, а не на разговор с бившата си съпруга.
— Ще подпишеш това — каза той и сложи пред нея документ, изготвен от неговия адвокат. — Формалност е.
Тя отвори своята папка и постави до него оценка от лицензиран оценител, която си бе поръчала седмица по-рано, тихо, без да го пита.
— Формалността струва триста и десет хиляди лева, Мартин. Защото толкова струва моята половина от дяловете според независимата оценка. Ще подпиша, когато този превод влезе в сметката ми.
Нотариусът, жена с очила, която беше виждала не едно разделяне на същото бюро, не каза нищо, само подреди книжата. Мартин пребледня, каза, че няма толкова пари в брой, че фирмата едва сега набира обороти. Божана спокойно затвори папката.
— Тогава ще почакам. Дяловете остават мои, докато не платиш. А ако не платиш до края на годината, ще подам молба за изплащане на дивидент пропорционално на моя дял — защото имам право, проверих.
Излезе от кантората, купи по пътя пита хляб на квас от фурната на улица "Радецки" и се прибра вкъщи, където Бонбон вече лаеше пред вратата ѝ, защото чичо Тодор тъкмо се връщаше от разходка. Седна на балкона с чаша чай от мента, който сама беше сушила, и гледа как слънцето се скрива зад покрива на отсрещния блок.
Мартин плати през ноември — не триста и десет, а двеста и осемдесет хиляди, след дълги пазарлъци през адвокатите, но на нея ѝ стигна, за да подпише книжата и да приключи въпроса веднъж завинаги. Преводът дойде в петък, точно в деня, в който се навършваше година от развода. Божана провери сметката си от телефона, седнала в същата сладкарница на площада, затвори приложението и си поръча втори сладкиш със сирене — този път без никой срещу нея и без нужда някой да седи там.
