В Стара Загора се прибирах рядко, та си бях мислила, че познавам къщата. Три години бях плащала вноските й от Нидерландия, където работех като медицинска сестра в старчески дом в Хага. Купихме я, когато баща ми почина, за да има майка ми покрив над главата и да не мисли за наем. Всеки месец от заплатата ми излизаха 830 евро за ипотеката, а майка ми трябваше само да си живее там спокойно. Сестра ми Деница живееше с нея, така беше уговорката.
Върнах се без предизвестие в сряда вечерта. Исках да я изненадам. От летището в София взех автобус, после такси, и затова пред портата пристигнах чак в девет и нещо вечерта. Къщата си беше същата — бяла мазилка, дървена ограда с увивна роза, старата ябълка в двора. Само дето пред гаража бяха паркирани три коли, които никога не бях виждала.
Позвъних. Отвори ми Деница. Носеше златния медальон на майка ни, който баща ми й беше подарявал за сребърната им сватба, и обеците, с които майка се беше снимала на собствената си абитуриентска.
— А, ти ли си — каза тя, без да помръдне от прага. — Защо не се обади?
— Къде е мама?
Деница сви устни. — Долу. В мазето.
Помислих, че съм чула грешно.
— Какво?
— Ами спи си в мазето. Стаите горе ги дадох под наем. Хората си плащат.
Не свалих дори палтото си. Заобиколих я и влязох. В антрето имаше два чифта мъжки маратонки и раница, облегната до шкафа. Деница ме последва, докато отварях вратата до кухнята.
Майка ми лежеше на разтегателно легло до стария котел, завита с две одеяла посред юни. До главата й имаше пластмасова табуретка, върху която бяха подредени блистерите с лекарствата за налягане. Отгоре висяха мокри чаршафи. Нямаше прозорец. Миришеше на мухъл и прах за пране.
Тя ме видя и просто започна да плаче. Не можа да каже нищо, само протегна ръка към мен, сякаш да се увери, че не сънува.
— Тя се съгласи — изрече Деница зад мен. — Недей да правиш драми. Тук й е по-удобно, горе хората плащат, трябва някой да покрива сметките.
— Ипотеката си я плащам аз.
— И какво? Токът не е без пари.
Не й отговорих. Огледах рафтовете. Зад два стари бидона с боя забелязах купчина пликове. Приближих се. Всички бяха адресирани до мен. Банкови извлечения, писма от общината, уведомления за данък. Някои датираха от осем месеца. Нито едно не беше отваряно.
Деница се напрегна, когато понечих да ги взема.
— Това са си мои — казах, и за пръв път, откакто бях влязла, й се усмихнах. — Ти току-що направи всичко много по-лесно.
Извадих телефона и снимах. Всеки ъгъл от мазето, котлето, чаршафите, табуретката с лекарствата. После се качих горе, без да й искам позволение, и снимах стаите. Бяха превърнати в стаи за гости — по три легла на стая, ключалки на вратите, мини хладилник в коридора. Банята приличаше на обществена.
В 22:40 изпратих снимките на адвокат Виктор, който беше водил сделката преди три години. Помнех го от подписването. Към полунощ той вече ми беше отговорил: „Утре завеждаме молба за възбрана. Това е достатъчно.“ Аз обаче не исках да чакам до утре.
Набрах спешния телефон за бездомни стари хора в Стара Загора. Обясних какво съм заварила. Диспечерката ми даде адрес на приют в града и номер на екип от социални работници. Деница ме слушаше от кухнята.
— Какво се обаждаш? — попита тя. — На кого?
Не отговорих. Прибрах документите си в раницата и отидох при майка ми. Помогнах й да се облече. Взех й лекарствата. После хванах ръката й и тръгнахме към вратата.
— Къде я водиш? — Деница застана между нас и входната врата.
— Не е твоя грижа.
— Това е нейният дом.
— Това е имот. Дом няма вече.
Тя се опита да ме хване за ръкава. Не крещях. Казах й само едно изречение, което помня дословно:
— Ако докоснеш нея, обяснявам на полицията защо човек в инвалидна количка е спал до котел, докато ти носиш обеците й.
Деница отстъпи.
Майка ми се обади в колата: „Къде ме водиш, миличко?“ Казах й, че отиваме на хотел. Че утре ще й намеря хубаво място, където няма да й духа. Тя кимна и продължи да държи чантата си с две ръце, сякаш вътре носеше всичко, което й беше останало.
В понеделник адвокатът изпрати на Деница писмо: имотът е собственост на лицето, което го е платило. Има право да го използва, да го продаде или да я изгони. Деница се опита да се свърже с мен три пъти. Не вдигнах.
Майка ми вече живееше в дом за възрастни в Стара Загора. Платих шест месеца предварително — 5 400 лева. После взех решение, което не мислих дълго: продадох къщата на семейство с две деца, които я бяха харесали още когато само беше обявена. Подписах пред нотариус Бистра Колева на 8 август.
Когато излязох от кантората, телефонът ми иззвъня. Деница.
— Наистина ли я продаде?
— Да. В четвъртък, десет сутринта, новият собственик влиза с ключ.
— Ти унищожи всичко.
— Не — отговорих. — Аз спрях да плащам за това, в което не съм живяла.
Затворих. Стоях на улица „Отец Паисий“ пред офиса, с папката с документи под мишница. Срещу мен едно дете ядеше царевица от кофа и се смееше на нещо на майка си. Покривът на старата баня отсреща лъщеше от августовското слънце.
Не се чувствах зле. Чувствах се, както се чувства човек, който току-що е извадил нещо от гърлото си — нещо, което не е знаел, че го дави.
Майка ми сега има стая с прозорец, лекар всеки вторник и сестра, която й реже ноктите, без да се кара. Обажда ми се всяка вечер в седем. Пита ме кога ще я види пак.
Деница си е намерила работа като камериерка в хотел в Бургас.
А аз всяка сряда пращам на майка картичка. С обикновена пощенска марка. Защото знам, че тя отваря пощата, докато пие чая си, и чете бавно, ред по ред.
