Работя там от седем години, кафе-машината, касата, редовните клиенти по часовник — знам ги по чашата, преди да са поръчали. Онази жена — Емилия — идваше всяка събота в девет без пет. Дребна, около шейсет и пет, винаги едно и също: капучино без захар и кифла с масло. Сядаше на масата до витрината, откъдето се вижда автобусната спирка и оная сергия за вестници, дето старецът Кирил вика заглавията, все едно продава лотарийни билети.
Първия път, когато я забелязах, беше защото седеше сама почти час и не поглеждаше телефона си нито веднъж. Просто гледаше навън. Носеше книга понякога, ама не я четеше — държеше я затворена до чашата, като бариера. Аз, докато бършех съседните маси, си мислех: тая жена си почива от нещо, но не изглежда тъжна. Изглеждаше — как да кажа — празнична. Като на кино сама.
Идваше така месеци наред. Знаех, че е омъжена — виждах брачната халка — но никога не ми спомена мъж, деца, нищо такова. Просто "същото, Ирина", защото и аз се казвам Ирина, и тя го знаеше, а аз почти нищо не знаех за нея. Такава ни е работата — виждаме хората половин час на седмица, цял живот, и не знаем нищо освен как си пият кафето.
Една събота дойде с мъж. По-възрастен, набит, с шапка на "Ботев" Пловдив, говореше високо още от вратата. Седнаха, обаче не на нейната маса — той избра друга, до касата, каза нещо от рода на "тук се вижда по-добре телевизора". Поръча вместо нея, преди да съм стигнала да питам. През цялото време гледаше телефона си и й показваше нещо, коментираше минувачите. Тя мълчеше. Аз бършех тезгяха и я наблюдавах с ъгъла на окото — не защото ме засягаше, а защото имах чувството, че гледам как някой изважда стол изпод човек, който тъкмо е седнал удобно.
Следващата събота дойде пак сама. Седна на старата маса. Не каза нищо за миналия път, но забелязах, че поръча по-бавно, все едно си върна нещо, което й бяха взели за малко.
После — това го чух случайно, защото барплотът е близо до масите и не искам да подслушвам, но акустиката в старите кафенета е такава — дойдоха двамата пак, и той й каза нещо като "значи ти пречи да съм с теб", а тя му отговори тихо, ама ясно: "Точно защото живеем заедно през цялото време, тия сутрини са единственият час, в който не съм нечия жена и нечия майка." Не изглеждаше сърдита. Изглеждаше уморена от обяснение, което вече е давала веднъж.
Той стана и излезе преди да са допили кафетата. Тя остана сама на масата му двайсет минути, после плати и двете чаши.
Не знам какво е станало вкъщи през онази седмица. Аз само сервирам кафета — не ми е работа да питам. Ама следващата събота той дойде отново, обаче сам, без нея. Седна на нейната маса — първия път видях него там, а не нея. Поръча капучино без захар и кифла с масло. Same order. Погледна ме и каза: "Тя има среща с приятелка тая сутрин. Реших да видя защо толкоз й харесва тук." Седя четирийсет минути. Не докосна телефона си. Гледаше през витрината към спирката, към Кирил с вестниците, към една котка, дето обикаля сергиите за остатъци от кашкавал.
Тя дойде на другата седмица и той — за пръв път, доколкото знам — не я придружи. Аз й донесох капучиното и й казах, без да е моя работа, просто ми се откъсна: "Мъжът ви идва миналата седмица. Седя на вашата маса." Тя се засмя, кратко, и рече: "Знам. Каза ми. Попита ме дали може да идва понякога — но само ако попита предварително."
Оттогава идват и двамата, и поотделно — редува се. Забелязах едно: когато идва сам, той вече не сяда до касата. Сяда на нейната маса, до витрината, и просто мълчи. Все едно се учи на нещо, дето не му е присъщо.
На тяхната годишнина — научих го, защото поръчаха две капучина и тя каза "днес черпя аз, специален ден" — той дойде и я попита на прага, преди да са седнали: "Днес имам ли право да дойда?" Тя му отвърна "да" и седнаха заедно, на нейната стара маса до прозореца.
Аз им донесох чашите, оставих бележката под чинийката и се върнах зад бара. Кирил викаше заглавията отвън, котката пак обикаляше сергиите, а те двамата седяха мълчаливо, всеки загледан през своя половин прозорец, без да им трябват думи за това.
