— Исках да те помоля… Милена да поживее при нас една седмица.
Георги стисна устни. Не обичаше чужди хора в дома си.
Тъкмо довършваше салата в кухнята, когато чу входната врата да се отваря.
— Скъпи, прибрахме се! — извика Ваня от коридора.
Георги се намръщи.
„Прибрахме се.“
Значи Ваня пак беше довела приятелката си.
Милена беше приятна само отдалеч. Ако я видиш веднъж месечно на кафе, изглеждаше нормална. Но при по-близко общуване започваше да показва трудния си характер — заядлив, капризен, вечно недоволен.
Особено към Георги.
Той никога не ѝ беше казал лоша дума. Все пак беше близка приятелка на Ваня.
— О, направил си вечеря! — зарадва се Ваня.
Георги замълча. Отдавна не я беше виждал тя да готви.
Милена погледна към масата и изсумтя.
— Поне няма да поръчваме пак.
Георги се направи, че не е чул.
Вечерята мина напрегнато. За него. Двете жени говореха без прекъсване, смееха се, хапваха спокойно, а после се преместиха в хола, без да вдигнат нито една чиния.
Георги разчисти сам.
Късно вечерта седеше в малката стая с лаптопа, чакайки Ваня най-после да изпрати гостенката.
Вместо това тя влезе при него.
— Георги… Милена се е скарала с приятеля си. Няма къде да отиде. Може ли да остане при нас една седмица? Като вземе заплата, ще си намери квартира.
Георги мълчеше.
Апартаментът беше негов. Купи го преди да срещне Ваня. Обичаше реда си, тишината си, спокойствието си.
Но човек в беда не се оставя на улицата.
— Една седмица — каза той.
Ваня го прегърна радостно.
— Благодаря! Само… да ѝ дадем спалнята, става ли? Тя се притеснява от теб. Ние ще спим в хола.
Георги веднага съжали.
Една седмица стана почти три.
Той се прибираше от работа, пазаруваше, готвеше, миеше чинии. Ваня и Милена се прибираха късно, затваряха се в спалнята и си говореха с часове. Георги спеше на дивана в собствения си дом.
Ако пуснеше филм, било шумно. Ако затвореше врата, тряскал. Ако попиташе кога Милена ще си търси жилище, Ваня го гледаше като безсърдечен човек.
Една вечер се прибра гладен и намери хладилника празен.
Почука на вратата на спалнята. Милена отвори след дълго чакане.
— Къде е вечерята?
— Аз ядох.
— Можеше да ми пишеш. Щях да мина през магазина.
— Ти си домакинът. Трябва да мислиш предварително, когато имаш гости.
Георги излезе да пазарува, за да не избухне.
На следващата вечер Ваня обяви, че заминава за два дни в командировка във Варна.
— Милена остава тук, разбира се.
Георги не каза нищо.
На другия ден след работа не искаше да се прибира. Вечеря навън, отиде на кино и се прибра късно.
Милена го чакаше в коридора.
— Къде беше?
— Навън.
— А вечерята?
Георги я погледна студено.
— Имаш ръце.
— Аз не съм готвачка. Аз съм гостенка.
— Гостенка след три дни помага. След три седмици вече не е гостенка.
Милена се изчерви от яд.
— Много си позволяваш. Ваня прави всичко за теб, а ти така се държиш с приятелката ѝ?
Георги се засмя кратко.
— Ваня прави всичко за мен?
— Ще ѝ се обадя и ще ѝ кажа, че си ме закачал.
Георги замръзна.
— Не си измисляй такива неща.
— Ще видим на кого ще повярва.
Тя набра Ваня.
Георги отиде в банята. Не искаше да участва в този цирк.
Когато излезе, Милена му подаде телефона.
Ваня крещеше.
— Георги, ти луд ли си? Само заминах и вече се занимаваш с Милена?
Георги първо понечи да се защити.
После спря.
Нямаше смисъл.
Ваня вече беше повярвала.
Спомни си последната година. Той готвеше, плащаше, чистеше, отстъпваше. А тя само вземаше още и още.
— Вярвай на когото искаш — каза тихо.
И затвори.
После влезе в спалнята, извади чантата на Милена и я сложи на леглото.
— Имаш един час.
— За какво?
— Да си тръгнеш.
— Не можеш да ме изгониш!
— Мога. Това е моят апартамент.
— Ваня ще те остави!
— Тогава ще ѝ спестя усилието.
Милена крещя, заплашва, плака. Георги седна в хола, отвори лаптопа и включи таймер.
След четиридесет минути тя си тръгна.
На сутринта Георги събра вещите на Ваня. Не счупи нищо. Не хвърли нищо. Просто подреди всичко в чанти и пликове.
Вечерта Ваня го чакаше пред входа.
— Не можах да вляза! Какво си направил?
Георги я пусна до вратата, после изнесе вещите ѝ на площадката.
— Твоите неща.
Ваня пребледня.
— Не говориш сериозно.
— Напълно сериозно.
— Георги, дай да поговорим.
— Трябваше да говориш, преди да повярваш на лъжа.
Той взе ключовете от ръката ѝ.
— Моята грешка беше, че обърках любовта с това да съм удобен.
Затвори вратата.
Ваня звъня, удря, вика.
Георги не отвори.
Отиде в кухнята, направи си сандвич, наля си чай и пусна филм.
Апартаментът беше тих.
Но тази тишина не беше самота.
Беше свобода.
След две седмици Георги вече дишаше по-леко.
Разбра, че не е изгубил любов.
Изгубил е само хора, които бяха превърнали дома му в място, където самият той нямаше право на спокойствие.