Елена седеше до прозореца на автобуса, прегърнала малката си дъщеря Ния. Деветгодишният Виктор гледаше нещо на таблета.
Пътуваха към бабата извън Пловдив. Съпругът на Елена, Георги, уж беше в командировка в София.
Автобусът спря пред кафене, където някога бяха празнували годишнината си.
Елена погледна навън.
Георги седеше на маса с млада жена.
Тя се смееше, а той се навеждаше към нея.
Вечерта Елена му написа:
„Как е командировката?“
Той отговори:
„Преговорите се проточиха. Липсвате ми.“
Елена не спа.
В понеделник Георги се прибра с цветя и разкази за срещи, които никога не са се случвали.
На следващия ден тя отвори лаптопа му.
В скрит чат „Проект Изток“ намери всичко.
„Кога ще се видим?“
„Елена ще е с децата при майка си. Събота.“
„Липсваш ми.“
„С теб се чувствам жив.“
Жената се казваше Кристина, беше на двадесет и шест и работеше в същата фирма.
Георги се върна неочаквано.
— Знаеш.
— От шест месеца?
Той призна.
— Защо?
— Чувствах се стар. Работа, дом, кредит. С нея беше леко.
— А ние бяхме тежест?
— Не. Вие сте животът ми.
Следващите дни живееха като съседи. Георги спеше на дивана. Елена събираше документи и говореше с психолог.
Когато той каза, че е прекратил връзката, тя го накара да се обади на Кристина пред нея.
— Казваше, че с мен си щастлив, — плачеше момичето.
— Беше грешка.
Елена разбра, че Георги е лъгал и двете.
След случайна среща с Кристина в магазин, Елена започна да мисли за себе си.
Кога за последно беше правила нещо само за себе си?
Записа се на йога, купи нова рокля и започна да се вижда с приятелки.
Георги забеляза.
— Променила си се.
— Защото вече не искам да бъда само твоя съпруга.
Започнаха да говорят открито.
Не знаеха дали бракът им ще оцелее.
Но Елена вече знаеше, че тя самата ще оцелее.