— Може би трябва да поживееш отделно — каза Георги. Очакваше Мария да се пречупи.
Но тя взе чантата си и си тръгна.
Всичко започна от покрива.
В края на ноември Мария забеляза мокро петно на тавана в коридора. После след дъжда водата започна да се стича по стената.
Тя намери фирма, обади се и извика майстор.
Майсторът се качи на покрива, огледа керемидите, слезе и седна на кухненската маса да пише оферта.
— На чие име ще бъде договорът? Трябва собственикът или пълномощно.
— Аз живея тук — каза Мария. — Това е нашият дом с мъжа ми.
— В нотариалния акт има ли ви?
Нямаше я.
Майсторът си тръгна. Мария изми чашата му, избърса масата, прибра захарницата. Ръцете ѝ познаваха всяко кътче в тази къща.
Но документите — не.
Вечерта каза на Георги:
— Трябва да оформим къщата и на мое име. Не мога дори покрива да ремонтирам без твоя подпис.
Георги претопляше вечерята.
— За какво ти е? Да не би да бягам някъде?
— Продадох апартамента на майка ми и вложих парите тук. Кредита го плащахме заедно.
Георги замълча.
Това беше неговият начин да наказва. Не крещеше. Не обиждаше. Просто преставаше да говори, докато Мария първа не отстъпеше.
На четвъртия ден, без да откъсва очи от телевизора, каза:
— Може би трябва да поживееш отделно, щом тук всичко не ти е наред.
Очакваше тя да се извини.
Но Мария каза:
— Добре.
Събра една чанта и нае малка квартира.
Георги не я потърси четири дни. На петия написа:
„Къде е ключът за гаража?“
Мария отговори:
„На пирона в коридора.“
И разбра: той не беше забелязал, че тя липсва. Беше забелязал само, че не намира ключа.
След две седмици синът им Николай се обади.
— Мамо, минах при татко. Направил е шкаф за обувки. С осветление. Нали от години го молеше?
Мария се усмихна горчиво.
Молеше го. Откакто се нанесоха. Георги винаги казваше: „После.“
Сега „после“ беше дошло.
Същата вечер тя поиска справка за собствеността.
Няколко дни по-късно отиде до къщата. Колата на Георги беше отпред, а до нея — непозната сива кола. Мария се скри зад съседната ограда.
От къщата излезе жена с бежово палто. Георги я изпрати до портата. Говореха спокойно, познато.
Мария не влезе.
На следващия ден отиде, когато Георги го нямаше.
Новият шкаф стоеше в коридора. В кухнята имаше нова скъпа електрическа кана с дисплей. Старата, със счупен капак, Мария искаше да смени от пет години. Георги казваше, че щом работи, няма нужда.
Прозорците бяха измити.
Но не от нея.
В гардероба дрехите ѝ бяха избутани най-отзад. Отпред имаше празно място.
Сякаш чакаше някого.
Звънецът прозвуча.
Мария отвори.
На прага стоеше жената от вчера.
— Добър ден. Аз съм при Георги. Оставих една папка.
— Няма го.
Жената се представи като Румяна, колежка. Влезе уверено в кухнята и взе тънка папка от масата.
— Документите за дарението на къщата са вътре. Георги иска да я прехвърли на сина ви. Добре сте решили.
Мария замръзна.
Дарение.
На сина им.
Без нея.
Тя се обади на Николай.
— Баща ти иска да прехвърли къщата на теб. Знаеше ли?
След пауза синът каза:
— Каза, че сте се разбрали двамата.
Вечерта справката пристигна.
Къщата беше изцяло на името на Георги.
Нейното име го нямаше.
А парите от апартамента на майка ѝ бяха вложени в парцела и първия етаж. Кредитът бяха плащали заедно десет години.
Мария отиде при адвокат.
После се върна в къщата.
Георги отвори.
Тя сложи документите на масата.
— Искал си да прехвърлиш къщата на Николай, без да ми кажеш.
— Той е наш син.
— Не казвай „наш“, когато ме изключваш от всичко.
Георги махна с ръка.
— Преувеличаваш.
— Не. За първи път смятам правилно.
Когато чу за адвоката, банковите преводи и документите, лицето му се промени.
— Какво искаш?
— Моята част. И развод.
Николай отказа да приеме дарението.
— Мамо, не искам къща, в която са изтрили теб.
Мария плака след този разговор.
Делото продължи дълго, но тя получи справедлива компенсация. Купи си малък апартамент с балкон.
Когато един ден извика майстор за теч, той попита:
— На чие име да напиша договора?
Мария взе химикалката.
— На мое.
И подписа.
За първи път домът ѝ не беше само място, което чисти.
Беше място, което я признава.