— Не се тревожи, дъще! Людмила няма да получи нищо. Всички пари ще останат в нашето семейство.
Виктория замлъкна насред думата.
— Какви пари, мамо?
— Ами парите от апартамента. Ще го продадем. Ще купим жилище за теб и Невена. На нас с баща ти ни трябва нова кола, старата вече се разпада. А остатъка ще заделим за вила.
Виктория не можа да отговори.
Беше се обадила на майка си, защото леля Людмила току-що беше дошла да иска продажба на бабиния апартамент.
Мислеше, че ще получи подкрепа.
Получаваше ново искане.
Баба Райна беше трудна жена.
— Какво пак си сготвила? — мърмореше тя, бутайки чинията със супа. — Това не става за ядене.
Виктория вземаше чинията.
— Добре. Аз ще я изям. Ти си сготви по-добро.
— Ще ме оставиш гладна?
— Нали каза, че не става?
Баба Райна свиваше устни.
— Върни я.
Виктория поставяше чинията обратно.
— Така трябваше отначало.
Бяха еднакво остри. Еднакво инатливи. Спореха всеки ден, но в тези спорове имаше повече близост, отколкото в учтивите разговори на останалите роднини.
Виктория живееше с баба си последните години. Готвеше, чистеше, водеше я по лекари, купуваше лекарства, ставаше нощем, когато Райна се чувстваше зле.
Леля Людмила не беше идвала от години. Родителите ѝ се появяваха на празници. Сестра ѝ Невена звънеше рядко.
През пролетта баба Райна си отиде в съня си.
След погребението нотариусът прочете завещанието. Тристайният апартамент в центъра на София оставаше на Виктория.
„На внучката, която беше до мен.“
Виктория не се зарадва. Чувстваше само празнота.
Апартаментът още миришеше на баба ѝ. Очила на рафта. Старото кресло. Недовършената бродерия с рози.
Една вечер Виктория наля чай в две чаши.
— Бабо, със захар ли?
Тишината я накара да се хване за масата.
Няколко дни по-късно дойде леля Людмила.
— Вики, как си? Справяш ли се?
Прегърна я, а после започна да оглежда апартамента.
— Кога ще го продаваш?
— Няма да го продавам.
— Не бъди смешна. Такъв имот трябва да се раздели.
— Има завещание.
— Майка ми вече не беше с ума си.
Виктория я погледна твърдо.
— Беше достатъчно с ума си, за да знае кой се грижи за нея.
Людмила си тръгна ядосана.
Тогава Виктория се обади на майка си Елена.
— Мамо, леля Людмила иска да продам апартамента.
— Каква наглост! Тя няма да получи нищо. Всички пари ще останат в нашето семейство.
После Елена каза за продажбата, жилището за Невена, новата кола и вилата.
— Мамо, апартаментът е мой.
— Не бъди егоистка. Сестра ти има нужда от начало.
— А аз имах нужда от помощ, когато баба падаше в банята. Къде бяхте тогава?
— Не говори така.
— Точно така ще говоря. Защото тогава нямаше какво да се дели.
Виктория затвори.
Същата нощ сънува баба Райна.
— Не им давай апартамента — каза тя строго. — Не съм го оставила на тях.
На сутринта родителите ѝ и Невена стояха пред вратата.
— Трябва да поговорим — каза Елена.
— Не. Вие трябва да чуете.
Невена веднага избухна:
— За какво ти е тристаен апартамент? Аз няма къде да живея.
— Искаш ли и безсънните нощи? Болниците? Лекарствата? Страха? Или само ключовете?
Невена замълча.
Баща ѝ въздъхна.
— Семейството трябва да си помага.
— Семейството трябваше да помогне на баба, докато беше жива.
Елена пребледня.
— Значи избираш апартамента пред нас?
— Избирам волята на баба. И себе си.
Виктория отвори вратата.
— Няма да продавам. Ако искате съд — ще има съд.
След като си тръгнаха, тя извади недовършената бродерия. Розите чакаха червен конец.
Виктория не умееше да бродира. Бодеше си пръстите, ядосваше се, късаше конеца.
Но завърши.
После я сложи в рамка и я постави над старото кресло.
Апартаментът беше тих.
Но вече не беше пуст.
В него имаше памет. И воля. И една последна бабина заповед.
Виктория я изпълни.